Читать «22 ноември 1963» онлайн - страница 5

— Добра идея — рекох, — но какво ще кажеш първо да хапнем по един бургер с пържени картофки? Може да отскочим до „Закусвалнята на Ал“.

Очаквах да се намръщи — колегите ми така биха реагирали. Да не говорим за учениците ни; не искаха и да чуят за заведението на Ал и обикновено висяха или в „Дейри Куин“ срещу училището, или в „Хай Хет“ на шосе 196, близо до някогашното лисбонско автокино.

— С удоволствие, господин Епинг. Благодарско!

— Нали се разбрахме да ми викаш Джейк.

— Така де, Джейк!

Заведох Хари в „Закусвалнята на Ал“, където бях единственият редовен клиент от гимназията, и въпреки че това лято беше наел сервитьорка, Ал ни обслужи сам. Както обикновено от ъгълчето на устата му висеше цигара (макар че пушенето беше забранено в обществените заведения за хранене, което изобщо не тревожеше Ал) и той присвиваше око, защото пушекът влизаше право в него. Като видя сгънатата тога и се досети какъв е поводът, настоя да ни черпи (така и така сметката беше смешна; храната при Ал беше на безценица, което пораждаше слухове за тъжната съдба на доста квартални песове). Освен това ни снима и окачи фотографията на така наречената „Нашенска стена на славата“. Озовахме се сред други „знаменити нашенци“ като покойния Албърт Дънтън, основател на бижутерия „Дънтън“; Ърл Хигинс, бивш директор на Лисбонската гимназия; Джон Крафтс, собственик на автокъща „Джон Крафтс“; и естествено отец Бенди от църквата „Свети Кирил“. (Отецът беше изтипосан наравно с папа Йоан XXIII, който не беше местен, но пред когото Ал Темпълтън — самопровъзгласен „добър кътулик“ — благоговееше.) На снимката от онзи ден широка усмивка озаряваше лицето на Хари Дънинг. Аз бях застанал до него и двамата държахме дипломата. Вратовръзката му се беше поизкривила. Запомнил съм тази дребна подробност, защото ме подсети за завъртулките, с които украсяваше камшичето на малкото „щ“. Спомням си го добре. Като бял ден.

2.

Две години по-късно, през последния ден на учебната година, седях в учителската стая и четях изпитните есета на учениците ми от семинара по Американска поезия. Децата вече си бяха отишли, въодушевени от мисълта за предстоящата лятна ваканция, и аз също възнамерявах да си тръгна след малко. Но за момента ми беше добре така, необичайната тишина ми се отразяваше благотворно. Дори ми хрумна да почистя шкафа със закуските, преди да си тръгна. Все някой трябваше да се престраши да извърши този подвиг.

По-рано през същия ден Хари Дънинг докуцука при мен след часа (който беше протекъл особено размирно, както обикновено се случваше с повечето занятия през последния учебен ден) и ми подаде ръка:

— Само искам да ви благодаря за всичко.

Усмихнах се.

— Вече го направи, доколкото си спомням.

— Да, ама днес ми е последен ден. Пенсионирам се. Така че ми се искаше да ви благодаря отново.

Докато си стискахме ръце, някакъв хлапак — вероятно второкурсник, ако се съди по акнето и жалкото подобие на козя брада — промърмори:

— Скок-подскок, Жабока Хари ходи все едно земята пари.