Читать «22 ноември 1963» онлайн - страница 8

Минах по павираната алейка и изкачих стълбите, после спрях и се ококорих. Табелата с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАКУСВАЛНЯТА НА АЛ, ДОМЪТ НА ТЛЪСТИЯ БУРГЕР!“ липсваше. На нейно място висеше квадратно парче картон, гласящо: „ЗАТВОРЕНО, НЯМА ДА ОТВАРЯМЕ ЗАРАДИ БОЛЕСТ. БЛАГОДАРНОСТИ НА ЛОЯЛНИТЕ ПОСЕТИТЕЛИ И БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ“.

Все още не бях навлязъл в мъглата на сюрреалното, която съвсем скоро щеше да ме погълне, но първите ѝ пипалца вече шареха покрай мен и ме докосваха. Не лятна настинка беше причинила дрезгавостта в гласа на Ал, нито пък раздиращата кашлица. И грипът не беше виновникът. Новата табела ме навеждаше на мисълта, че ситуацията е по-сериозна. Но що за болест се е развила в рамките на едно денонощие? Че даже и по-малко. Часът беше два и трийсет. Снощи си бях тръгнал от закусвалнята в пет и четирийсет и пет и Ал беше добре. Направо не го свърташе на едно място. Спомням си, че го попитах дали не е пийнал повечко от собственото си кафе, но той отрече и добави, че просто обмислял малка ваканцийка. Нима хората, които се разболяват — и то достатъчно сериозно, че да закрият двайсетгодишния си бизнес — планират ваканции? Може и да има такива, но едва ли са много.

Вратата се отвори, преди да докосна дръжката, и Ал се изправи пред мен с мрачно изражение. Погледнах назад с ясното чувство, че сюрреалистичната мъгла се сгъстява зад гърба ми. Денят беше топъл, но мъглата студенееше. В онзи момент все още можех да се обърна и да ѝ се изплъзна, да се върна под юнското слънце, и една част от мен силно го желаеше. Но бях застинал от недоумение и тревога. Направо бях вцепенен от ужас, честно да си кажа. Спор няма, че тежките заболявания ни ужасяват, никой не би отрекъл, а Ал го беше сполетяла тежка болест. С един поглед го проумях. Тежка ли — по-скоро смъртоносна.

Знаех го не само защото червендалестите му бузи сега висяха и бяха придобили мъртвешка бледнина. Не заради секрета, замъглил сините му очи, които сега изглеждаха тъжни и сякаш незрящи. Не беше и от косата му, някога черна, а сега почти побеляла — все пак може и да я е боядисвал и внезапно да е решил да отмие боята и да си кара о натюрел.

Непонятното беше, че за двайсетте и четири часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглеждаше сякаш беше свалил петнайсет килограма. Дори двайсет, което се равняваше на четвърт от предишното му тегло. Не е възможно човек да свали петнайсет-двайсет килограма за по-малко от ден, просто не е. Но очите ми не лъжеха. И мисля, че точно в онзи момент мъглата на сюрреалното ме погълна.

Ал се усмихна и видях, че е загубил и част от зъбите си. Венците му бяха зачервени и подути.

— Допада ли ти новият ми имидж, Джейк? — Последва мощна, верижна кашлица, извираща някъде дълбоко от гърдите му.

Отворих уста, но не успях да изрека нито дума. Идеята за бягство отново навести онази мерзка, отвратена част от съзнанието ми, но дори и да беше надделяла, нямаше как да ѝ се подчиня. Сякаш дълбоки корени ме задържаха на мястото.