Читать «22 ноември 1963» онлайн - страница 3

Ето с каква убийствена и безнадеждна работа се занимавах през онази вечер, докато отвън поредният баскетболен мач между гимназиалните отбори вървеше към финалния съдийски сигнал… поредният мач в един безкраен свят, амин. Преди няколко дни Кристи беше излязла от клиниката за алкохолици и сега мислех само дали като се прибера у дома, ще я заваря трезва (заварих я; жена ми се беше вкопчила в трезвеността по-силно, отколкото в съпруга си). Помня, че имах леко главоболие и разтърквах слепоочията си, както правим, за да прогоним неразположението и да му попречим да се превърне в убийствена болка. Помня още как си казах: „Още три есета… само три… и край! Ще се прибера у дома, ще си приготвя голяма чаша с разтворимо какао и ще започна да чета новия роман на Джон Ървинг, без тези искрени, но нескопосано написани «творби» да ми висят като Дамоклев меч над главата.“

Не прозвучаха нито фанфари, нито алармена сирена, когато взех от купчинката съчинението на чистача и го сложих пред себе си, не подозирах, че скучното ми съществуване завинаги ще се промени. Но… ние никога не знаем какво ни очаква. Животът е непредсказуем… като игра на ези-тура.

Курсистът беше използвал евтина химикалка и тук-там буквите се бяха поразмазали. Почеркът му беше грозен, но четлив, и той сигурно здравата беше натискал при писането, защото думите се бяха вдълбали в петте листа, откъснати от евтина тетрадка; ако затворех очи и прокарах пръсти по обратната страна на страниците, щях да добия усещането, че чета нещо, написано на Брайловата азбука. Всяко „щ“ завършваше със заврънкулка — до ден-днешен си спомням тази маловажна подробност. Помня и как започваше есето. Запомнил съм всяка дума.

„Не беше ден а нощ. Ноща която промени живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя и замалко да обие и мене. Замалко да обие и сестра ми — одари я толкова лошо че тя попадна в кома. Слет три години омря без да се сабуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обича да събира цветя и да ги слага въф вази.“

На средата на първата страница очите ме засмъдяха и аз оставих настрани верния си червен молив. Като стигнах до описанието как той пропълзял под леглото, докато кръвта се стичала в очите му (течеше ми и въф гърлото и вкуса беше гаден), заплаках. Кристи щеше да се гордее с мен. Прочетох съчинението до края, без да поправя нито една дума, нито един препинателен знак; непрекъснато си бършех сълзите, за да не намокрят страниците с текста, написан с толкова усилия. Нима бях смятал, че този човек е много по-изостанал умствено от другите курсисти, че може би е дебил, който не подлежи на обучение? Да му се не види, имало е причина за умствените му увреждания! И за накуцването му. Цяло чудо беше, че е останал жив. Но той беше жив: вечно усмихнат симпатяга, който никога не се караше на хлапетата. Симпатяга, който беше минал през ада и се стараеше — смирено и с надежда като повечето си колеги от курса — да получи гимназиална диплома. Въпреки че до края на живота си щеше да работи като чистач — невзрачен тип със зеленикава или бежова униформа, тътрещ метла или изстъргващ залепената на пода дъвка с шпаклата, която винаги носеше в задния си джоб. Може би навремето е бил друг, но една нощ животът му внезапно се беше преобърнал и сега той беше само мъж с работен гащеризон, когото хлапетата наричаха Жабока Хари заради смешната му подскачаща походка.