Читать «22 ноември 1963» онлайн - страница 2

Като се замисля, никога не съм виждал баща си да рони сълзи; когато нещо го развълнуваше, тежко въздишаше или тихо се кискаше: никакво скубане на косите, никакъв гръмък смях. Уилям Епинг таеше всичко в себе си, майка ми донякъде приличаше на него. Което ме навежда на мисълта, че неспособността да плачеш се предава по наследство. Ала да ме нарекат емоционален инвалид, „неспособен да почувства емоциите си“? Това вече беше прекалено. Спомням си, че след смъртта на мама плаках само още един път — когато прочетох историята за бащата на чистача. Седях сам в учителската стая в гимназията и преглеждах есетата на учениците от курса за възрастни. Отвън чувах тупкането на баскетболните топки, свирката за таймаут и виковете на публиката, наблюдаваща бейзболния мач между „Лисбонските хрътки“ и „Тигрите от Джей“. Кой може да разбере кога и защо животът му ще се преобърне?

Зададената тема беше „Денят, който промени живота ми“. Повечето отговори бяха искрени, но ужасно банални — сантиментални разкази за добросърдечна леля, която приютила бременна тийнейджърка, другар по оръжие от армията, проявил безмерна храброст, случайна среща със знаменитост (май беше Алекс Требек, водещ на телевизионното състезание „Джепарди“, или пък Карл Малдън). Преподавателите, които четат тези редове и които изкарват допълнително три-четири хиляди долара годишно, като водят курс за придобиване на гимназиална диплома, знаят колко отчайващо е да се четат подобни творения и колко трудно се оценяват (поне на мен ми беше трудно); дори най-безнадеждните писания „минаваха“, защото не съм имал курсист или курсистка, който да не дава всичко от себе си. Който предадеше лист хартия с нещо написано, получаваше тройка от преподавателя по английски Джейк Епинг, а когато написаното беше подредено в изречения, Джейк пишеше на ученика пет минус.

За съжаление не устата ми, а червеният молив се превърна в моето основно средство за преподаване, и аз изписах сума червени моливи. Трудът ми беше отчайващ, защото си давах сметка колко малко от тези поправки в червено ще бъдат запомнени от курсистите; ако на двайсет и пет или на трийсет не знаеш правописа (например, че нож се пише с Ж, а не с Ш), не си наясно кои думи в словосъчетанието се пишат с главни букви (Белият дом, а не Белият Дом) и не можеш да съставиш изречение, съдържащо съществително и глагол, вероятно никога няма да се научиш. Така или иначе ние, преподавателите, стискаме зъби и упорито поправяме неправилните думи в изречения от рода на „Моичкият сношти са натряска“, задраскваме прая и поправяме с правя и така нататък.