Читать «Персепликуис» онлайн - страница 48

Тя пое чашата.

— Благодари му.

Момчето се поклони неловко и се извърна да побегне обратно толкова бързо, че кракът му се хлъзна и то падна на едно коляно.

Чашата съдържаше чай, великолепно сгрял вледенените ѝ пръсти. Парата стопли и лицето ѝ, когато отпи. Ибис бе приготвил невероятни гозби за всички, отрупвайки цели две маси. Ариста само бе хвърлила бегъл поглед към чиниите. Беше твърде рано. Принцесата закусваше рядко. Стомахът ѝ се нуждаеше от разсънване, преди да заработи. А и тази утрин мисълта за храна бе непоносима. Стомахът ѝ се свиваше на топка. Знаеше, че после щеше да си плати, задето е пропуснала храната. Някъде по пътя щеше да съжалява, че не е сложила нищо в уста.

Конюшнята миришеше на влажно сено и конски тор. И двете врати бяха разтворени, любезно приканвайки вятъра, който подрънкваше с амунициите. Повеите му тормозеха фенерите и си отиваха през цепнатини в стените със свистене, сякаш ято врабчета се издигаха във въздуха на всеки няколко секунди.

— Аз ще взема това, Ваше Височество — предложи прислужник. Беше нисък, набит възрастен мъж с четинеста брада и килната настрана плетена шапка. Беше преметнал около врата си два оглавника, а на колана му висеше кука. Грабна раницата ѝ и отиде до колата. — Вие ще пътувате тук — каза ѝ той. — Приготвих ви удобно местенце. Взех възглавница от камериерката и три дебели одеяла. Стилно ще пътувате, да.

— Благодаря ти, но ще ми трябва кон и странично седло.

Прислужникът я изгледа с безизразен поглед, раззинал напуканите си устни.

— Но… Ваше Височество, дестинацията ви… е доста далеч оттук, не е ли така? А и времето е отвратително. Няма да искате да яздите кон.

Тя му се усмихна, сетне се обърна и закрачи по пътеката между отделенията. Тя бе тухлена, а подът бе от кал, но навсякъде имаше пръснати сламки. В края на помещението я очакваха дузина коне, размахващи опашки и пристъпващи от едно копито на друго. По ъглите имаше паяжини, в които също се бе заплела слама, така че те приличаха на гнезденца сред гредите. На един фут от пода стените бяха по-тъмни от останалата част — Ариста предположи, че това трябва да е най-високото ниво на натрупана тор. Несъзнателно спря пред едно отделение. Там бе прекарала нощта с Хилфред, където той я бе прегръщал, бе галил косата ѝ — бе я целувал. Сега мястото беше заето от красива сива кобила. Конят извърна глава и Ариста видя бяла муцуна и тъмни очи.

— Как се казва този?

Прислужникът привързано потупа хълбока на коня.

— Това момиче се казва Принцеса.

Ариста се усмихна.

— Оседлай ми я.

Ариста изведе Принцеса на двора. Прислужникът я последва с колата. Конете издишаха облаци мъгла. На стълбите на двореца се насъбра тълпа, увили се в тъмни наметала и вдигнати качулки. Разговаряха тихо и шепнешком, сбрани на малки групи. Някои плачеха. На Ариста ѝ напомняха погребение.

Познаваше много от лицата, дори и да не знаеше имената им.

Аленда Ланаклин стоеше до Денек, Ленар и Белинда Пикъринг, докато се сбогуваха с Моувин и Олрик. Моувин отметна назад глава, смеейки се на нещо. Не звучеше истинско — твърде гръмко, твърде пресилено. Белинда подсушаваше очите си с кърпа, дясната ѝ ръка стискаше с побелели пръсти ръкава на сина си. Аленда гледаше над тълпата, съумявайки да привлече вниманието на Майрън. Помаха му. Монахът преустанови галенето на двата кафяви жребеца, впрегнати в колата, за да махне колебливо в отговор.