Читать «Персепликуис» онлайн - страница 47

— Вече му казах.

— Няма проблем. Съмнявам се, че майстор Магнус ще прекарва много време в приказки с тях. Той също е имал своите… неразбирателства с Ририя, да не споменаваме и децата на крал Амрат, които също ще присъстват. Подозирам, че ще се държи прилично, нали, Магнус?

По личицето на джуджето бе изписано притеснение, но Магнус кимна.

— Е, господа, изборът е ваш. Рискувате живота си за мен и получавате шанса да станете герои на империята — или отказвате и умирате като престъпници.

— Това не е особен избор — изръмжа джуджето.

— Не, не е. Но с друго не разполагате.

* * *

Ейдриън бавно изкачи стълбите. Сега му се струваха по-дълги. Като се изключи разговорът с Майрън, Ейдриън бе прекарал цялата нощ и солидна част от следващия ден в крачене из коридорите и двора, опитвайки се да измисли някакъв аргумент — причина, която би убедила Ройс да дойде.

Стражникът го чу да приближава и скочи на крака, приготвил ключа. Изглеждаше отегчен.

— Идвате да го отведете? — запита той. — Казаха ми, че ще… Очаквах ви по-рано.

Ейдриън само кимна в отговор.

— Толкова много шум за тоя дребосък? Човек като слуша, ще реши, че самият Уберлин е затворен вътре — продължи пазачът, мушвайки ключа. — По-тих е от мишка. А преди няколко нощи го чух да плаче — приглушени ридания. Не е точно демонът, за когото бях предупреден.

Ройс не бе помръднал. Нищо в килията не се бе променило от последната визита на Ейдриън.

— Ще ми дадеш ли минутка? — обърна се Ейдриън към пазача, който стоеше зад него.

— Моля? А, разбира се. Колкото време ви е нужно.

Ейдриън застана мълчаливо на прага. Ройс не помръдна. Продължи да стои с наведена глава.

Боецът въздъхна. След цялото това обмисляне и крачене, аргументът му изглеждаше в най-добрия случай слабоват. Бе провел какви ли не мислени размени на реплики в ума си, но сега, сядайки срещу Ройс, успя да каже само:

— Нуждая се от помощта ти.

Ройс вдигна глава, сякаш тя тежеше хиляда фунта. Очите му бяха зачервени, лицето бледо. Зачака.

— Една последна мисия — каза му Ейдриън, сетне добави: — Обещавам.

— Опасна ли е?

— Много.

— Има ли шанс да бъда убит?

— Съществува голяма вероятност.

Ройс кимна и погледна към шала на коляното си:

— Добре.

Глава 7

Смеещият се гном

Ариста извлече раницата си на студа. Трима прислужници и един войник — възрастен мъж с тъмна брада, който ѝ задържа вратата — предложиха да ѝ помогнат. Тя се усмихна и поклати глава. Раницата беше лека. Бе оставила зад себе си времената, в които мъкнеше по шест копринени дрехи, кринолин, корсети, колани и шапка — за всеки случай. Възнамеряваше да спи в пътническите си дрехи, свиквайки без почти всичко останало. Трябваше ѝ само робата. Вятърът метна сняг в лицето ѝ, заледявайки носа ѝ. Краката ѝ я уведомяваха за студа, но останалата част от снагата ѝ бе затоплена, защитена от проблясващата одежда.

В градината единствената светлина идваше откъм конюшнята, а ботушите на принцесата бяха самотни отговорници за шума.

— Ваше Височество? — догони я момче, внимателно държащо димяща чаша в двете си ръце. — Ибис Тинли ви праща това — то трепереше, облечено само в тънък вълнен плат.