Читать «Персепликуис» онлайн - страница 279

— Хей!

— Бързо, бързо! Не трябва да оставаме тук.

— Защо е това бързане? За какво говориш? Накъде си ми понесъл чантата?

— Имаш голям късмет, че ме намери. Аз съм отличен водач. Познавам всяко кътче от града. Мога да ти намеря всичко. Най-доброто на най-добра цена.

Ейдриън най-сетне го настигна и грабна торбата си. Заедно с нея повдигна и хлапака, който все така я беше прегърнал.

— Ха! Видя ли? — ухили се младокът. — Никой няма да задигне чантата ти от моите ръце!

— Слушай. — Ейдриън спря за миг, за да си поеме дъх. — Не ми трябва водач. Няма да оставам тук.

— Къде отиваш?

— На север. Далеч на север. Място, наречено Шеридън.

— А, в университета.

Това изненада Ейдриън. Пикълс не изглеждаше да е от начетените. Хлапето приличаше на изоставено куче — от типа, някога притежавал нашийник, а понастоящем притежаващ единствено бълхи, броящи се ребра и изключително изострен усет за оцеляване.

— Значи ще бъдеш учен? Поднасям извинения, ако съм те обидил. Ти си много умен, така че, разбира се, от теб ще излезе прекрасен учен. Заради тази грешка вече не заслужавам бакшиш. Но пък нещата се подреждат дори още по-добре. Зная къде трябва да идем. Има шлеп, който отива нагоре по Бернум. Да, шлепът ще бъде идеален. Тъкмо тази нощ тръгва един. Следващото пътуване е чак след няколко дни, а ти не искаш да оставаш в такъв отвратителен град. За нула време ще се озовем в Шеридън.

— Озовем? — подсмихна се Ейдриън.

— Несъмнено ще ме вземеш със себе си, нали? Аз не познавам само Вернес. Цял Аврин ми е познат, пътувал съм много. Аз ще бъда твой прислужник и ще ти пазя нещата от крадци, докато ти учиш. Справям се отлично с това, не е ли тъй?

— Не съм студент, нито възнамерявам да ставам. Просто отивам да посетя приятел. И не ми е необходим прислужник.

— Естествено, че не ти е необходим, щом няма да ставаш учен. Ала в качеството си на благороднически син, току-що завърнал се от изток, несъмнено ти трябва паж. От мен ще излезе чудесен паж. Ще се грижа нощното ти гърне да е винаги изпразнено, камината да е добре натъпкана през зимата, а през лятото ще ти вея с ветрило, за да те пазя от мухите.

— Пикълс — твърдо каза Ейдриън, — не съм благороднически син и не ми трябва паж. Аз…

Боецът замлъкна, защото видя, че вниманието на Пикълс е привлечено от друго, а ликуващата му физиономия бе заменена от страх.

— Какво има?

— Казах ти, че трябва да бързаме! Трябва да се махнем от пристанището веднага!

Ейдриън се обърна и видя мъже със сопи да крачат по кея. Тежките им стъпки разклащаха дъските.

— Вербовчици — каза Пикълс. — Винаги се навъртат наоколо, когато дойдат нови кораби. Новодошлите — като теб — като нищо могат да се свестят в търбуха на някой кораб далеч сред морето. О, не! — сепна се младежът, когато един от тях ги забеляза.

След изсвирване и потупване по рамото, четиримата се отправиха към тях. Пикълс трепна. Той премести тежестта си, готов да се стрелне, но погледна към Ейдриън, прехапа устна и не помръдна.

Онези с тоягите ускориха ход, но внезапно започнаха да забавят крачка и спряха, когато зърнаха мечовете на Ейдриън. В продължение на около миг го оглеждаха, объркани.