Читать «Персепликуис» онлайн - страница 281

— Много мразя такива като теб — каза Блекуотър, поклащайки глава. — Току-що слязох от проклетия кораб. Един месец плавах — цял месец! Толкова дълго пътувах, за да оставя зад себе си подобни неща. — Отново поклати глава отвратено. — И ето ви вас — и теб също. — Посочи към Пикълс, чиито ръце в момента биваха връзвани зад гърба. — Не съм ти искал помощта. Не съм искал водач, помощник или паж. Сам си бях добре. Но не, трябваше да ми задигнеш торбата. И най-лошото, не избяга. Може би си просто глупав, не зная. Обаче нямаше как да не видя, че ти остана, за да ми помогнеш.

— Съжалявам, че не се справих по-добре — тъжно го погледна Пикълс.

Боецът въздъхна:

— Ето пак. По дяволите.

Ейдриън отново погледна към нехранимайковците. Вече знаеше как ще свършат нещата — как се развиваха винаги — но въпреки това опита:

— Вижте, аз не съм рицар. И оръженосец не съм. Но тези мечове са мои и макар Пикълс да си мислеше, че си съчинява, за да ви сплаши, аз…

— Млъквай. — Онзи със скъсания ръкав пристъпи напред и замахна, за да блъсне Ейдриън с тоягата си. Върху хлъзгавите дъски за последния бе лесно да наруши равновесието на противника си. Той улови ръката на мъжа, изви китката и лакътя и строши костта. Разнесе се звук като от трошенето на орех. Блъсна крещящия соподържец, който полетя и падна във водата.

Сега Ейдриън можеше да изтегли мечовете си — и рефлексът почти го накара да го направи — ала той си бе обещал, че нещата ще са различни. Пък и разполагаше с тоягата на мъжа, която бе съумял да изтръгне от ръката му — яко парче хикъри с диаметър около инч и малко по-дълго от един фут. Дръжката бе загладена от дългогодишна употреба, а другият край беше покафенял от пропивалата се в дървото кръв.

Оставащите трима бяха престанали да връзват Пикълс. Един остана да го държи, а двама се втурнаха към Ейдриън. Той гледаше краката им, преценявайки тежестта и инерцията. Отбягвайки замаха на първия атакуващ, спъна втори и гарнира падането му с удар в тила. Тоягата хрясна по главата му като по тиква, онзи рухна и остана да лежи. Първият замахна отново. Боецът отрази удара му, смазвайки пръстите. Нехранимайкото извика и изтърва тоягата. Тъй като това бе онзи, прокарал ремък в дръжката, тя остана да виси на ръката му. Ейдриън се постара да му покаже, че тази идея не е била тъй блестяща, като грабна тоягата му, изви я, огъна ръката му и дръпна. Костта не се счупи, но рамото изскочи. Треперещите крака на мъжа показваха, че и той вече няма да представлява проблем, затова Блекуотър го тласна на земята при другаря му.

Сблъсък с четвъртия нямаше — когато Ейдриън се обърна, за да се занимае и с него, видя само разтриващия врата си Пикълс. Впрочем онзи с тоягата също се виждаше, макар и все по-дребен, защото спринтираше с все сили.

— Дали ще се върне с още дружки? — попита Ейдриън.

Пикълс не каза нищо. Само се взираше в него със зяпнала уста.

— Не виждам смисъл да оставаме, за да проверим — отговори си сам боецът. — Е, къде е въпросният шлеп, за който говореше?