Читать «Персепликуис» онлайн - страница 278

Ейдриън последва четирима тъмнокожи калианци, понесли дървени кутии с екзотични птици. Последните не изглеждаха доволни от преноса, изразявайки неудоволствието си с крясъци. Зад него вървяха бедно облечени мъж и жена. Мъжът носеше две торби: една метната на рамо и една под мишница. Очевидно никой не проявяваше интерес към техните принадлежности. Ейдриън осъзна, че е трябвало да си облече нещо друго. Източните му одеяния не само бяха болезнено тънки — в земята на кожа и вълна белият ленен тауб и поръбеното със злато наметало недвусмислено крещяха заможност.

— Ей! Насам! — Едва различимият глас бе поредният участник във вихрушката крясъци, скърцащи колела, камбани и изсвирвания. — Насам! Да, ти! Ела!

Достигнал края на рампата, където вече имаше по-голяма свобода на движение, Ейдриън зърна младо момче. Облечено в парцаливи дрехи, то изчакваше под сиянието на олюляващ се фенер. Жилавият младок държеше чантата на Ейдриън, а на лицето си бе залепил огромна усмивка.

— Да, да, ти там. Моля те, ела — викна той, махвайки със свободната си ръка.

— Това си е моята торба! — кресна Ейдриън и започна да си проправя път към него, силно затруднен от тълпата.

— Да! Да! — ухили се още по-широко хлапето. Очите му блестяха от ентусиазъм. — Имаш късмет, че ти я взех, иначе някой със сигурност щеше да ти я открадне.

— Ти я открадна!

— Не. Не. Нищо подобно. Просто прилежно ти пазех вещите. — Младежът така изпъна гръб, че Ейдриън едва ли не очакваше отдаване на чест. — Човек като теб не би трябвало сам да си носи торбата.

Ейдриън се промуши край три жени, спрели да утешат плачещо дете, но бе спрян от някакъв дъртак, влачещ огромен сандък. Гърчавият белокос старчок бе блокирал тесния провлак, който вече биваше запълнен с планината багаж, лудешки хвърляна на сушата от кораба.

— Какво искаш да кажеш с „човек като теб“? — кресна Ейдриън над сандъка на пъхтящия старец.

— Ти си славен рицар, нали?

— Не, не съм.

Момчето го посочи.

— Трябва да си. Виж се колко си едър. И носиш три меча — три. Пък и онзи на гърба ти е огромен. Само един рицар носи подобни неща.

Ейдриън въздъхна, когато дядката съумя да заклещи сандъка. Наведе се и го повдигна, спечелвайки си изблик на благодарност на непознат език.

— Видя ли — продължи момчето. — Само рицар би помогнал на непознат в беда.

Още торби се приземиха на купчината край него. Една се търколи надолу и цамбурна в тъмните води. Ейдриън пое напред — както за да си възвърне откраднатото, така и за да се предпази от някой торбест снаряд.

— Не съм рицар. Сега ми върни торбата.

— Аз ще ти я нося. Казвам се Пикълс. Трябва да вървим. Бързо.

Момчето гушна чантата му и закрачи бързо с босите си мърляви нозе.