Читать «Персепликуис» онлайн - страница 251

— Не умирай, Ройс — каза му Ариста. — Чуваш ли ме? Трябва да останеш жив!

Ройс промърмори нещо и си пое въздух с ужасяващо клокочене.

— Спасих… спасих го.

— Още не си. Не е свършило! Ройс, чуй ме — тя взе ръцете му. — Не можеш да умреш, разбираш ли? Чуваш ли ме?

Той потръпна, главата му се разтресе.

— По дяволите!

Принцесата постави ръце на гърдите му, затвори очи и започна напева. Моментално усети съпротива, сякаш солидна стена ги разделяше. Дланта на Феррол не оставяше никакви цепнатини. Щитът бе непробиваем.

Тя отвори очи.

— Не мога да му помогна — рече на другите. — Ейдриън! Побързай! Той умира!

* * *

При звука на гласа ѝ Ирауондона се усмихна.

— Дори не е нужно да се бия, за да победя. По-бърз съм от теб. Мога да те отбягвам, докато той умре. Тогава Моуиндули ще стане крал. Но бъди уверен, че след това ще те убия. Ти ще бъдеш първият. Тогава ще убия жената ти, сетне онази императрица, след което ще изтрия всеки мъж, жена и дете от лицето на Елан.

Ейдриън кимна.

— Можеш. И когато синът ти и внукът ти те попитат за този ден, ти ще им разкажеш как в битката, която решила всичко, ти не си сторил нищо. Избрал си да бягаш, докато времето изтече, защото те е било страх да не бъдеш убит от човек в честен бой — проведен по волята на твоя бог. Тогава ще знаят, че видът ви е получил превъзходството си чрез страхливост, че човечеството ви е превъзхождало.

Ирауондона го изгледа злобно.

— Хайде, признай. Страх те е от мен — Ейдриън повиши глас. — Страх те е от мен, а аз съм просто човек. Дори не съм благородник или рицар. Знаеш ли какво съм? Крадец. И двамата с Ройс сме такива — Ейдриън посочи надолу по хълма. — Не сме нищо повече от двойка крадци. Баща ми беше ковач, работеше в едно мизерно селце недалеч оттук — Ейдриън се засмя. — Сирак и ковашки син — двама човешки крадци, ужасяващи елфическите лордове. Жалка история.

— От никой човек не ме е страх.

— Докажи го. Не го чакай да умре. Не бъди страхливец. Нападни ме.

Ирауондона не помръдна.

— Така си и знаех — рече Ейдриън и се обърна с гръб към него.

Нямаше звук. Ейдриън знаеше, че няма да има. Годините с Ройс го бяха научили на това. Лицата на зрителите му подсказаха, че Ирауондона се е раздвижил.

Ейдриън вече бе променил захвата си върху дръжката на големия меч. Пръстите му я обхващаха по начина, на който баща му го бе научил. Вече не се намираше на върха на Амбертън, стоеше в Хинтиндар зад ковачницата, слушайки бащините напътствия.

— Не поглеждай! — нареди Данбъри, пристягайки превръзката.

— Довери се на инстинктите си. Не отгатвай, знай какво прави. Вярвай. Действай!

Ейдриън замахна надясно. Огромният меч на Джериш Грелад улови утринното слънце в острието си и засия за един миг.

— Това е повече от сражение, Ади — каза Данбъри. — Това е каквото си. Каквото ще бъдеш — каквото трябва да бъдеш. Довери му се.

Коленете на Ейдриън удариха снега, разпръсквайки прах снежни кристали. Вече виждаше сянката, мракът на Ирауондона, който падаше отгоре му в гръб. Чувствайки тежестта на меча, той започна падащото извъртане.