Читать «Персепликуис» онлайн - страница 240

— Новрон беше толкова арогантен, толкова самоуверен. Правеше се на мъдрия, готов на прошка завоевател при Авемпарта и онези на власт с готовност свеждаха чела пред него. Всички те бяха изплашени дечица в краката му — момчето от по-долен клан. Великият ви бог беше просто отмъстително хлапе, жадно за мъст.

Старецът заръфа патешка кълка и взе чаша вино в другата си ръка. Наклони се върху подлакътника на стола и се вгледа в небето. Последва месото с прясна ягода и замря в екстаз.

— О, трябва да опитате от тези. Великолепни са. Това е проблемът с истинските — никога не ги намираш узрели. Или са твърде големи, или са твърде малки, твърде стипчиви или твърде сладки. Не, трябва да призная, гордея се с магическите си ягоди.

Облиза си пръстите и погледна останалите. Никой не помръдна.

— Бил си ти — накрая рече Мъртън. — Онзи, за когото говореше в катедралата — древният враг, контролиращ всичко.

— Разбира се — каза старецът. — Казах ти, че ако се замислиш достатъчно усилено, ще откриеш и сам, не беше ли така? — лапна грозд, но този път сгърчи лице. — Ех, с тези не ме бива толкова. Много кисело.

— Ти си зъл.

— Какво знаеш за злото? — тонът на Моуиндули загрубя. — Нямаш никаква представа.

— Аз имам — обади се Ройс.

Моуиндули се взря в крадеца и кимна.

— Тогава знаеш, че злото не се ражда, а бива създадено. Бях превърнат в това, което съм сега. Съветът ми стори това. Накараха ме да вярвам в думите им. Поставиха кинжала в ръката ми и ме изпратиха с благословия. Старейшини, които почитах, които уважавах и към които изпитвах доверие като най-мъдрите от народа ми, ми казаха какво трябва да бъде направено. Повярвах им, когато казаха, че съдбата на вида ни зависи от мен. Тогава бяхме като вас — гаснещ пламък сред усилващ се вятър. Съветът ме убеди, че аз съм последната надежда на народа. Казаха ми, че баща ми е прекалено упорит, за да сключи мир, така че трябва да умре. Докато той си поемаше дъх, докато беше крал, всички ние бяхме обречени. Никой не смееше да вдигне ръка, защото убиецът щеше да плати първо в този живот, сетне и в отвъдното.

Моуиндули си взе друга ягода, но не я изяде. Задържа я между пръстите си, търкаляйки я.

— Десет свещеника на Феррол се заклеха, че ще бъда опростен. Тъй като на карта бе заложено съществуването на елфите, те ме увериха, че Феррол ще погледне на мен като на спасител, а не като на убиец. Съветът се съгласи да застане зад мен, да заобиколи закона. Бяха тъй искрени, а аз… толкова млад. Докато баща ми умираше, видях сълзи в очите му, не за себе си, а за мен, защото знаеше какво са сторили, каква съдба ме очаква.