Читать «Персепликуис» онлайн - страница 238

Майрън бе единственият, който не показваше признаци на тревога. След като поговори с Мъртън, отиде при момчетата, оглеждайки как са построили Бърлогата и задавайки многобройни въпроси за конете. Те му разказаха как студът замразявал плюнките им и монахът се удивляваше на историите. Помогна им да сготвят вечеря, намирайки им работа първо по приготовлението ѝ, сетне и в разтребването.

Слънцето залезе и мракът ги погълна, нарушаван единствено от светлината на лагерния огън. Последният не се отличаваше особено от онзи, в сиянието на който Ариста бе стояла наблизо преди година. Може би малко по-нагоре по склона. Толкова много неща се бяха случили оттогава, толкова много се бе променило от онази нощ, когато бе яздила към неизвестното с Етчър. С него се чувстваше изгубена сред пустошта. Сега се чувстваше в центъра на света.

Древен камък на баира, стари спомени съзира. Нявга център, нявга всичко, веч изгубен, пад стеничка.

Тя също бе различна. Може би всички бяха.

— Защо не си легнете вътре с момичетата? — обърна се Ейдриън към Модина, виждайки двечките да се прозяват. — Нямате нищо против, нали, момчета?

Всички те поклатиха глава, взирайки се в императрицата.

— Къде ще спи Дигън? — попита Модина, поглеждайки към огъня, където Гаунт повтаряше прозевките на момичетата.

— Край огъня с останалите, предполагам — отвърна Ейдриън.

Императрицата повиши глас и каза:

— Дигън, тази нощ ще спиш с мен в убежището.

Гаунт подбели очи.

— Наистина оценявам предложението, но сега не е времето за…

— Трябваш ни отпочинал. Съдбата на вида ни зависи от утрешната ти победа. Убежището е най-удобното възможно място за нощувка. Ще спиш вътре, разбра ли?

Той кимна с изражение, което показваше липса на воля за спор.

Модина се изправи, погледна към Ариста, сетне я прегърна и я целуна.

— Още веднъж ти благодаря.

Тя обиколи огъня, благодарейки, целувайки и прегръщайки всички. Сетне, обърсвайки очи, тя се оттегли в Бърлогата.

— Смяташ ли, че ще проработи? — Ариста попита Ейдриън, който се подсмихна. — Съжалявам. Просто съм нервна. В крайна сметка идеята беше моя.

— И то адски добра. Споменавал ли съм колко сте умна?

Тя се намръщи.

— Не съм толкова умна — просто ти си заслепен от любов.

— А нима това е лошо?

Изражението ѝ омекна.

— Не.

Той бе приседнал с гръб към едно от дърветата и тя се отпусна в обятията му. Когато я прегърна, усети тежестта да се отърсва от нея, отпускайки се в топлината и спокойствието на прегръдката му. Очите ѝ се зареяха към звездите. Искаше да им каже да не си отиват, да нареди на слънцето никога да не изгрява, защото в този миг всичко бе съвършено. Можеше да си остане така, да остане в ръцете на Ейдриън и да забрави какво предстои.

— Едно от големите разочарования на дълголетието е това, че когато моментът на триумф настъпи, няма с кого да го споделиш — каза Моуиндули, пристъпвайки в светлината на огъня със сладка усмивка. Телохранителите му поставиха стол, в който той седна, без да обръща внимание на неприязнените погледи.