Читать «Персепликуис» онлайн - страница 12

— Чух те да викаш. Добре ли си? — попита той, оглеждайки стаята. Очите му се спряха на сияещата роба.

— Нищо ми няма. Просто сънувах кошмар.

— Отново? — той въздъхна. — Знаеш ли, може да помогне, ако не спиш в това нещо — посочи към робата. — Да спиш в дрехите на мъртвец… страховито е, даже малко извратено. Не забравяй, че той беше магьосник. Това нещо може да е… не, ще го кажа — то е омагьосано. Сигурен съм, че одеждата е отговорна. Искаш ли да споделиш съня си?

— Не помня много. Като в другите, просто… не зная. Трудно е да се опише. Имаше го онова обсебващо чувство на неотложност. Усещам нуждата да намеря нещо — че ще умра, ако не го открия. Винаги се събуждам ужасена — сякаш внезапно почвата под краката ми е изчезнала и съм пристъпила в пропаст.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Олрик. — Вода? Чай? Бульон?

— Бульон? Къде ще намериш бульон посред нощ?

Той сви рамене.

— Просто реших да попитам. Не е нужно да се сопваш така. Чувам те да пищиш, скачам от леглото и се втурвам при теб, предлагам да се правя на прислужник, а за благодарност получавам такова отношение?

— Съжалявам — тя се намръщи игриво, но бе искрена. Присъствието му бе прогонило сенките и разсея мислите ѝ за гардероба. Тя потупа леглото си. — Седни.

Олрик се поколеба, сетне остави свещта на нощното шкафче и приседна до сестра си.

— Какво е станало с чаршафите? Сякаш си се борила.

— Може и да съм. Не помня.

— Ужасно изглеждаш.

— Благодаря.

Олрик въздъхна.

— Съжалявам. Съжалявам. Но ти все още си малкото ми братче и още ми е трудно да свикна с тази ти закрилническа страна. Помниш ли, когато паднах от Тамариск и си счупих глезена? Причерня ми от болка. Когато те помолих да доведеш помощ, ти само стоеше там, сочеше и се хилеше.

— Бях на дванадесет.

— Беше отвратително хлапе.

Той се навъси.

— Но вече не си — тя пое ръката му между дланите си. — Благодаря ти, че дойде да ме нагледаш. Дори носиш меча си.

Олрик погледна надолу.

— Не знаех що за звяр или негодник може да е нападнал принцесата. Трябваше да съм готов за битка.

— Изобщо можеш ли да го изтеглиш?

Той отново се намръщи.

— Ще престанеш ли? Казват, че съм се сражавал майсторски в Медфордската битка.

— Майсторски?

Той сви рамене, за да потисне усмивката си.

— Да, би могло да се каже дори героично. Всъщност съм убеден, че някои казват точно това.

— Прекалено много пъти си гледал онази глупава пиеса.

— Представлението е добро, обичам да подкрепям изкуствата.

— Изкуствата — тя подбели очи. — Харесва ти, защото момичетата припадат, а ти се наслаждаваш на вниманието.

— Е — отърси се гузно той.

— Не отричай! Виждала съм те сред тълпа от тях, обикалящи те като лешояди, а ти се хилиш и пристъпваш наперено като награден панаирен бик. Списък правиш ли си? Юлиан да не ги праща в покоите ти по цвят на косата, височина или по азбучен ред?