Читать «Персепликуис» онлайн - страница 11

— Майко? — тихо каза Ленар. — Той е прав. Няма друг. Моля те.

— Майко, нека аз — примоли се Денек.

— Не. Още си твърде малък. Сестра ти е права. Няма друг.

Графинята кимна към дъщеря си.

— Доволен съм да видя ня…

Гай спря, когато Ленар пристъпи напред. Тя захвърли наметалото си и разви вързопа, разкривайки бащиното си оръжие, което изтегли от ножницата. Острието придърпа мъгливата зимна светлина, засиявайки с ярък блясък.

Объркан, Гай я погледна.

— Какво е това?

— Ти причини смъртта на брат ми — каза Ленар.

Стражът хвърли поглед към Белинда.

— Шегуваш се.

— Само този път, Ленар — каза Белинда на дъщеря си.

— Ще оставиш дъщеря си да умре заради това дете? Ако трябва да избия всичките ти деца, ще го сторя.

Аленда ужасена гледаше как всички отстъпват, оформяйки кръг между страж Гай и Ленар. Вятър разлюля платнищата и развя златните коси на девойката. Застанала в снега в белите си дрехи за път и стиснала рапирата, тя приличаше на митично създание — фея или богиня.

Луис Гай намръщено атакува. С изненадваща бързина и ловкост, Ленар отби атаката. Бащиното оръжие запя при сблъсъка.

— Държала си меч и преди — изненадано каза Гай.

— Аз съм Пикъринг.

Той замахна. Тя отрази. Нанесе страничен удар — тя парира. Контраатакува, порязвайки бузата му.

— Ленар — навъсено каза майка ѝ. — Не си играй.

Гай спря, притиснал ръка към кървящото си лице.

— Той е убил Фанън, майко — студено каза Ленар. — Трябва да страда. Да послужи за пример.

— Не — рече Белинда. — Ние не постъпваме така. Баща ти не би одобрил. Просто го довърши.

— Какво е това?! — каза Гай, в гласа му се долавяше колебание. — Та ти си жена.

— Казах ти — аз съм Пикъринг, а ти си виновен за смъртта на брат ми.

Гай започна да вдига меча си.

Ленар промуши. Рапирата прониза сърцето му и бе отдръпната още преди той да довърши движението си.

Луис Гай се строполи по лице в окървавения сняг.

Глава 2

Кошмари

Ариста се събуди с писъци. Тялото ѝ трепереше, стомахът ѝ се гърчеше — остатъчните тръпки от сън, който не си спомняше. Седна, притискайки лявата ръка към гърдите си, в които се носеше бясно туптене. Сърцето биеше толкова силно и бързо, сякаш се опитваше да избяга от обгърналите го ребра. Помнеше само смътни фрагменти, изглеждащи несвързани. Единствено Есрахаддон присъстваше неизменно. Гласът му прекалено слаб и далечен, за да може да чуе словата.

Ленената ѝ нощница бе прилепнала към кожата. Чаршафите се влачеха по пода. Юрганът, украсен с красиви избродирани цветя, се намираше в другия край на стаята. Но Есрахаддоновата роба бе положена до нея, сияейки със слаб син отблясък. Сякаш някоя прислужница я бе приготвила за обличане. Ръката на Ариста я докосваше.

Какво прави на леглото? Принцесата погледна към гардероба. Вратата, която много добре помнеше как е затворила, зееше отворена. Побиха я тръпки. Беше сама.

Сепна я деликатно почукване на вратата.

— Ариста? — долетя гласът на Олрик.

Тя наметна робата и моментално се почувства по-спокойна, по-затоплена.

— Влез — подвикна тя.

Брат ѝ отвори вратата и надникна, вдигнал свещ малко над главата си. Бе облечен в червена роба, препасал огромния меч на Есендънови. С едната си ръка придържаше ножницата, за да не се влачи по пода. Гледката ѝ напомни за нощта, в която баща им бе убит — нощта, в която Олрик беше станал крал.