Читать «Затворникът на рая» онлайн - страница 2

Чух как моливът на баща ми тупна на пода зад гърба ми и се обърнах.

— Тъй рече Фермин — добавих аз.

Мислех, че хрумването на Фермин ще разсмее баща ми, но тъй като това не се случи, го погледнах крадешком. Очевидно Семпере старши не само не намираше нищо смешно в тази безумна идея, но дори бе придобил едно вглъбено изражение, сякаш сериозно я обмисляше.

— Гледай ти… Фермин май е улучил в десетката — промълви.

Изгледах го невярващо. Може би тежката суша, засегнала търговията ни през последните седмици, най-сетне бе поразила и здравия разум на моя родител.

— Само не ми казвай, че ще му позволиш да се мотае из книжарницата по бели гащи.

— Не, разбира се, че не. Замислих се за витрината. Сега, като я спомена, изведнъж ми хрумна нещо… Може би още не е късно да спасим коледния сезон.

Той се скри в задната стаичка, откъдето се появи след малко, натъкмен с официалната си зимна униформа: все същите палто, шал и шапка, които помнех от детските си години. Беа подозираше, че не си е купувал нови дрехи от 1942 г. насам и по всичко личеше, че жена ми не греши. Докато си слагаше ръкавиците, баща ми се усмихваше разсеяно, а очите му блестяха от онова почти детинско въодушевление, което само грандиозните начинания успяваха да пробудят у него.

— Оставям те сам за малко — заяви той. — Ще изляза да свърша една работа.

— Мога ли да попитам къде отиваш?

Татко ми намигна.

— Изненада е. Ще видиш.

Изпратих го до вратата и видях как пое с уверена крачка към Пуерта дел Анхел — просто още една фигура в сивия поток на пешеходците, понесли се през поредната дълга зима на сенки и пепелища.

2

Реших да се възползвам от усамотението си, като включих радиото, за да послушам музика, докато пренареждах по мой вкус книгите по рафтовете. Баща ми смяташе, че е проява на лош тон, ако радиото работи, когато в книжарницата има клиенти. А ако го включех в присъствието на Фермин, той се захващаше да припява на всяка мелодия или дори по-лошо — да се кълчи в „чувствен карибски ритъм“, както сам го наричаше, с което ми опъваше нервите само след няколко минути. Като се вземат предвид тези трудности, бях стигнал до заключението, че трябва да се наслаждавам на радиовълните единствено в редките мигове, когато оставах насаме с хилядите книги.

Въпросната сутрин радио „Барселона“ излъчваше нелегален запис на великолепния концерт, който тромпетистът Луис Армстронг и неговият бенд бяха изнесли в хотел „Уиндзър Палас“ на Авенида Диагонал по Коледа преди три години. По време на рекламните паузи говорителят упорито наричаше тази музика „жас“ и предупреждаваше, че някои от дръзките й синкопи може да не са подходящи за испанските слушатели, закърмени с популярните тонадилии и болеро, които властваха над тогавашните радиовълни.

Фермин често казваше, че ако дон Исак Албенис се бе родил чернокож, джазът щял да възникне в Кампродон, също като бисквитите в тенекиени кутии. Тази музика според него бе едно от малкото значими постижения на човечеството през XX век — наред с ония сутиени със заострени чашки, носени от неговата обожаема Ким Новак в някои от филмите, които гледахме на сутрешните прожекции в кино „Фемина“. По този въпрос не спорех с моя приятел. Оставих предобеда да изтече сред магията на музиката и аромата на книгите, наслаждавайки се на спокойствието и на онова удовлетворение, което изпитва човек от съвестното изпълнение на някоя проста задача.