Читать «Затворникът на рая» онлайн - страница 6

— Ще бъдете ли така любезен да ми дадете името и адреса, на който трябва да я доставим? — попитах.

— Всичко си е написано там — отвърна той, без да поглежда назад.

Отворих книгата и потърсих страницата с посвещението, което непознатият бе написал собственоръчно:

На Фермин Ромеро де Торес, който се завърна от мъртвите и държи ключа към бъдещето.

13

В този миг камбанката на входа иззвъня и когато вдигнах очи, мъжът вече беше излязъл.

Втурнах се към вратата и надникнах навън. Странният посетител се отдалечаваше, куцукайки, и скоро щеше да се изгуби сред силуетите, които минаваха през булото на синята мъгла, заляла улица „Санта Ана“. За миг ми мина през ум да го повикам, но си прехапах езика. Най-лесно щеше да е да го оставя да си тръгне, без да задълбавам повече в тази история, но инстинктът и типичната за мен липса на благоразумие надделяха.

4

Окачих табелата „Затворено“ на вратата и я заключих, твърдо решен да последвам непознатия в тълпата. Знаех, че баща ми ще ми трие сол на главата, ако открие, че съм напуснал поста си, когато по изключение ме бе оставил сам, и то в такава търговска суша, но все щях да измисля някакво оправдание. Предпочитах да понеса кротките упреци на моя родител, вместо да се разкъсвам от безпокойството, което бе оставила у мен срещата с онзи зловещ тип, и да не узная точно каква работа имаше той с Фермин.

На един професионален книжар рядко му се удава случай да усвои на практика тънкото изкуство да следи заподозрян, без да бъде забелязан. Освен ако значителна част от клиентите му са неизправни длъжници, такива случаи му се предоставят само от колекцията детективски истории и евтини романчета, наредени по лавиците му. Расото не прави монаха, но престъплението — или поне подозрението за него — прави детектива, особено ако е аматьор.

Докато следвах непознатия в посока към Ла Рамбла, си припомнях основните правила: да оставям поне петдесетина метра разстояние между нас, да се прикривам зад някои по-едри минувачи и винаги да си предвиждам възможност за бързо шмугване в някой вход или магазин, в случай че следеният обект изведнъж се спре и погледне назад. Когато стигнахме Рамблас, непознатият премина към централния булевард и пое към пристанището. Булевардът бе обкичен с традиционна коледна украса и не един магазин бе нагиздил витрината си с лампички, звезди и ангелчета — предвестници на благополучие, което сигурно щеше да настъпи, щом държавното радио твърдеше така.

В ония години Коледата все още имаше ореол на вълшебство и тайнственост. Прашната зимна светлина, зажаднелите погледи на хората, които живееха сред сенки и мълчания — всичко това придаваше на този декор един лек аромат на истинност, в които все още можеха да вярват поне децата и възрастните, усвоили изкуството да забравят.

Може би тъкмо поради това за мен ставаше все по-очевидно, че сред тази нереална атмосфера странният обект на моето разследване изглеждаше напълно чужд на коледния дух. Той куцукаше бавно и току се спираше край някое магазинче за птици или сергия за цветя, за да се полюбува на папагалчетата и розите, сякаш през живота си не бе виждал подобно нещо. На няколко пъти се приближи до вестникарските павилиони, с които бяха осеяни Рамблас, за да погледне заглавията на вестниците и списанията и да повърти подвижните стелажи с пощенски картички. Човек би помислил, че никога не е бил на това място — държеше се като дете или турист, който за пръв път върви по Рамблас. Само че децата и туристите обикновено излъчват смътната невинност на онзи, който не знае къде се намира, а моят обект не би могъл да изглежда невинен дори с благословията на младенеца Иисус, край чиято статуя премина, когато стигна до Църквата на Божията майка от Витлеем.