Читать «Затворникът на рая» онлайн - страница 5

— Изданието е много скъпо. Ако желаете, господине, мога да ви покажа други издания на същата творба, които са в отлично състояние и на далеч по-достъпни цени.

Хората с дребна душица винаги се опитват да накарат другите да се почувстват незначителни; непознатият, чиято душа сигурно можеше да се побере на върха на карфица, ми отправи най-презрителния си поглед.

— А на това отгоре също имат сини корици — добавих аз.

Дръзката ми ирония не го впечатли.

— Не, благодаря. Искам този екземпляр. Цената е без значение.

Кимнах неохотно и отидох до шкафа. Извадих ключа и отворих остъклената вратичка. Чувствах как непознатият пронизва с поглед гърба ми.

— Хубавите неща винаги са под ключ — промърмори той под сурдинка.

Измъкнах книгата с въздишка.

— Колекционер ли е господинът?

— Да, би могло да се каже. Но не на книги.

Обърнах се с изданието в ръка.

— А какво колекционирате?

Мъжът отново пропусна въпроса ми покрай ушите си и протегна ръка към книгата. С мъка потиснах импулса да я върна обратно в шкафа и да ударя ключа. Баща ми нямаше да ми прости, ако пропуснех такава продажба в тия трудни времена.

— Цената е трийсет и пет песети — заявих, преди да му подам книгата с надеждата, че тази цифра ще го разколебае.

Той кимна, без да му мигне окото, и извади банкнота от сто песети от джоба на костюма си, който надали струваше и едно дуро. Зачудих се дали не е фалшива.

— Страхувам се, че нямам ресто за такава едра банкнота, господине.

Щях да го поканя да изчака малко, докато изтичам до най-близката банка, за да разваля банкнотата, а същевременно и да се уверя, че не е фалшива, но не ми се искаше да го оставям сам в книжарницата.

— Не се безпокойте, истинска е. Знаете ли по какво се познава?

Непознатият вдигна банкнотата срещу светлината.

— Погледнете водния знак. И тези линии тук… Текстурата…

— Да не би господинът да е експерт по фалшификациите?

— Всичко е фалшиво на тоя свят, млади човече. Всичко освен парите.

Пъхна банкнотата в дланта ми и сключи юмрука ми около нея, като ме потупа по кокалчетата на пръстите.

— Задръжте рестото на моя сметка до следващото ми посещение — рече той.

— Това са много пари, господине. Шейсет и пет песети…

— Дреболия.

— Нека поне да ви дам разписка!

— Имам ви доверие.

Непознатият оглеждаше книгата с безразличие.

— Аз всъщност я купувам за подарък и ще ви помоля да я връчите лично.

Поколебах се за миг.

— По принцип не правим пратки, но в този случай с най-голямо удоволствие ще изпълним доставката напълно безплатно. Мога ли да попитам дали адресът е в самата Барселона или…

— Адресът е тук — отвърна.

Леденият му поглед издаваше гняв и ненавист, трупани с години.

— Желае ли господинът да напише някакво посвещение или лична бележка, преди да опаковам книгата?

Посетителят отвори изданието на титулната страница с известно затруднение. Чак тогава забелязах, че лявата му ръка беше изкуствена, изработена от оцветен порцелан. Извади автоматична писалка и написа няколко думи. Подаде ми книгата и се обърна да си върви. Загледах го как куцука към вратата.