Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 65

Тримата монаси чакаха дълго. Притеснението на отец Йойона растеше с всяка изминала минута, абат Маркварт примирено и доста спокойно повтаряше „Колко жалко!“, докато Сихертън едва сдържаше доволната си усмивка.

Изведнъж нейде под тях се разнесе ясно доловим звук — сякаш някой, който току-що бе положил огромно усилие, се опитваше да си поеме дъх. Надвесиха се над ръба и на светлината на диаманта съзряха Авелин, доста изтощен на вид, но със сигурност съвсем жив, да се изкачва към тях, стиснал малахита в ръка. Кафявите му одежди бяха обгорени и подгизнали, а от него се носеше мирис на опърлена коса.

Щом младежът достигна ръба на площадката, Йойона побърза да му подаде ръка и го изтегли при тях.

— Част от пламъците проникнаха през щита — зъзнейки обясни Авелин и засрамено сведе глава, като в същото време разпери ръце, за да им покаже дупките, които огънят беше оставил по дрехите му. — Наложи се да прекъсна действието на кехлибара за малко и да се потопя под водата.

Едва тогава Йойона забеляза колко сини бяха устните на младия мъж. Хвърли остър поглед на Сихертън и когато той не реагира, издърпа диаманта от ръцете му. За миг светлината угасна, само за да се завърне миг по-късно още по-силна и по-ярка. И по-сгряваща. Отец Йойона поднесе магическия камък към треперещия Авелин и младият послушник усети как по изнуреното му, вкочанено тяло плъзва мека топлина.

— Съжалявам! — процеди той през тракащи зъби. — Провалих се.

После с усилие вдигна ръка и подаде четирите камъка на абат Маркварт.

Старият монах го изгледа продължително, след което избухна в най-искрения смях, който Авелин някога бе чувал. Без да престава да се смее, той прибра камъните в джоба си, после стисна юмрук и на светлината, рукнала от украсения му с диамант пръстен, се запъти към стълбите заедно с отец Сихертън.

Йойона изчака двамата да се скрият и повдигна брадичката на Авелин така, че да го гледа в очите:

— Ти ще бъдеш един от двамината избрани да стъпят на Пиманиникуит, синко — уверено заяви той.

След това го поведе към кулата и топлината на долните нива. Веднъж озовал се вътре, Авелин свали мокрите си дрехи и, загърнат в дебело одеяло, седна пред една камина, сам с обърканите си мисли. Въпреки изтощението и болката, тази нощ брат Авелин не затвори очи.

Глава 9

Туел’алфари

Топлина, това беше първото, което Елбраян почувства — мек, влажен допир, който приятно галеше кожата му. Постепенно съзнанието му започна да се възвръща, като да идваше от много, много далеч. Дълго лежа така, напълно неподвижен, наслаждавайки се на това усещане, мъчейки се да забави мига, когато отново щеше да му се наложи да мисли ясно. За едно момче, което току-що бе станало свидетел на подобно ужасяващо клане, такова полусъзнателно състояние беше истинско блаженство.