Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 67

Младежът безпомощно поклати глава. Къде беше попаднал? И как се беше озовал тук?

Изведнъж очите му се разшириха и той се огледа наоколо като обезумял:

— Мъртъв ли съм? — промълви и вятърът понесе думите му.

Никакъв отговор не долетя от мъглата, само безспирен, загадъчен шепот.

— Татко? — извика Елбраян и се хвърли надясно, сякаш там щеше да открие нещо различно. — Пони?

Нищо.

Сърцето му биеше лудо, кръвта трескаво пулсираше във вените му. Обзе го ужас. Тичаше във всички посоки — наляво, нагоре, а когато това се оказа прекалено трудно — пак надясно, като през цялото време не спираше да вика баща си, майка си, когото и да било.

— Не си мъртъв — меко изрече някой зад гърба му.

Елбраян застина на мястото си, мъчейки се да си поеме дъх и да се успокои. Някак си разбираше, че непознатият зад него не е човек — никой човек нямаше толкова нежен и мелодичен глас.

Дишайки дълбоко, младият мъж бавно се обърна.

Там, само на няколко крачки от него, стоеше едно от съществата, които беше видял на поляната. На ръст беше малко по-ниско от него и надали имаше и четиридесет килограма; ръцете и краката му бяха невероятно тънки, ала по нищо не приличаха на кокалестите крайници на Пони, когато тя беше по-малка. Никой не би нарекъл непознатото същество кльощаво, както никой не би нарекъл така изящните клонки на плачеща върба. Освен това, въпреки крехкото си тяло, дребното създание не изглеждаше нито немощно, нито беззащитно. Тъкмо обратното, от него се излъчваше спокойна увереност, вътрешна твърдост, която недвусмислено говореше, че то бе много по-опасен противник от който и да е гоблин.

— Върни се обратно в мъглата — рече непознатото създание. — По-топло е, тя спира вятъра.

Елбраян погледна надолу и едва сега установи, че нито едно дърво не се показва над сивата пелена, сякаш всички бяха напълно еднакви на височина. Това несъмнено имаше нещо общо с мъглата, каза си той.

— Хайде, ела — настоя дребното създание. — Не си мъртъв и не си в опасност. Вече не.

Младият мъж неволно потръпна при това споменаване на трагедията в Дъндалис. Начинът, по който бяха изречени тези думи, обаче — простичко и напълно искрено — му помогна да се поотпусне и вместо да прецени непознатото същество като възможен враг, той го погледна с други очи. За първи път забеляза колко изящно и красиво бе то, с изваяни черти и коса толкова руса и блестяща, че дори великолепната грива на Пони бледнееше пред нея. На Елбраян му се струваше, че самото създание сякаш бе изтъкано от светлина, която струеше от златистата му коса и се излъчваше от цялото му същество. Очите му бяха не по-малко прекрасни — като две сияйни звезди изглеждаха те, искрящи едновременно с детско немирство и с мъдростта на десетки лета.

Непознатият тръгна надолу по склона, ала спря досами мъглата, усетил, че момчето не е помръднало.