Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 54

Ала задачата беше непосилна. С мъка разпознаваше обезобразените лица, някои тела бяха дотолкова обгорени, че не можеше да е сигурен дали пред себе си има мъж, жена или дете. Някое от тях сигурно трябва да беше на Пони.

Късно следобед Елбраян разбра, че е победен — нямаше да успее да погребе всички мъртъвци. Беше наредил четиридесет трупа на поляната и реши да се погрижи за тях. Останалите…

Младежът въздъхна безпомощно, после нарами лопатата, отиде на ливадата и се зае за работа. Болката отстъпи място на свирепа ярост и той се залови да копае с такова настървение, сякаш не гоблините, а земята му беше отнела света, който познаваше и в който се чувстваше сигурен. И всички, които обичаше.

Тялото му протестираше, ала той не усещаше; стомахът му се молеше за залък храна, ала той не го чуваше.

Дори Тунтун беше впечатлена от издръжливостта му.

Тази нощ Елбраян прекара в подножието на долината, извън пределите на Дъндалис.

— Пони! — простена, изпитвайки отчаяна нужда да чуе нечий глас, чийто и да е, дори своя собствен.

Елфите, които го наблюдаваха скришом, наостриха любопитни уши. Тунтун предположи, че момчето вика коня си, ала Джуравиел, който знаеше повече за Елбраян и досегашния му живот, поклати глава.

— Моля те, бъди жива! — прошепна младежът, а очите му отново се напълниха със сълзи — сълзи за майка му и баща му, за приятелите, за всичко, което довчера бе придавало смисъл на съществуванието му. — Ще оцелея — решително заяви той, — мога да оцелея, но само ако ти си до мен.

И като легна по гръб, покри лице с двете си ръце.

— Нуждая се от теб, Пони!

— Ама че капризен хлапак! — подхвърли Тунтун.

— Имай малко състрадание! — скастри я Джуравиел.

Недалеч от тях, Елбраян рязко се изправи.

Джуравиел хвърли гневен поглед на Тунтун — именно нейното вечно недоволство го бе предизвикало да проговори, преди да са издигнали звукова стена между себе си и момчето.

Елбраян извади малкия си меч и се заоглежда.

— Излез и се бий! — извика той, а в гласа му нямаше и следа от страх.

— Ооо, колко бил смел! — ехидно подметна Тунтун.

Джуравиел само кимна, ала неговото възхищение беше неподправено.

Младежът, възмъжал толкова внезапно, беше преживял жестоки загуби, познал беше болка и страх. Наистина бе смел и би се изправил срещу всеки враг, който може би се спотайваше между дърветата, без да се бои от смъртта.