Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 52

Заплаха, която така и не бе изпълнила, внезапно осъзна Елбраян. Не и досега, поправи се той миг по-късно, хвърляйки поглед към мъртвия гоблин.

Спомените го заляха като вълна и във всеки от тях беше тя, майка му — ту размахваше дървената лъжица пред носа на необуздания си син, ту шеговито дразнеше Олван, ту смигваше многозначително на Пони, сякаш двете знаеха за Елбраян нещо, което той самият още не разбираше. Това беше повече, отколкото младежът можеше да понесе и като коленичи до мъртвата си майка, той я прегърна и с все сила я притисна до гърдите си.

После избухна в горчив плач. Плачеше за майка си и баща си, за приятелите си и техните родители, за Дъндалис. Плачеше и за Пони, без дори да подозира, че ако беше изтичал в селото в мига, в който се свести, щеше да я види как се отдалечава по южния път — дребна, смазана от болка и страдание фигурка.

Плачеше и за себе си, за изгубеното минало и мрачното бъдеще.

Изпрати слънцето така, свит в ъгъла на рухналия си дом (едничката връзка с досегашния му живот), притиснал тялото на майка си в обятията си, така посрещна и зората на другия ден.

Глава 7

Кръвта на Мейдър

Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — възмущаваше се Тунтун. — А крехка елфическа девойка, която преспокойно би могла да се скрие зад тънкото стебло на тригодишна фиданка.

Както винаги, когато беше ядосана, и сега обичайно мелодичният й глас бе толкова пронизителен, че неколцина от останалите запушиха деликатните си уши. Тунтун се престори, че не забелязва нищо и като плесна с прозрачните си криле, кръстоса ръце пред малките си, заострени гърди.

— Да, във вените му тече кръвта на Мейдър. Негов племенник е — повтори Бели’мар Джуравиел, без да сваля очи от Елбраян, който си проправяше път през останките от дома си: не му трябваше да поглежда към събеседничката си, за да разбере, че Тунтун отново е заела любимата си нацупена поза.

— Баща му се би добре — отбеляза друг от елфите. — Ако не беше великанът.

— Мейдър щеше да победи великана! — прекъсна го Тунтун.

— Мейдър имаше Буря — строго й напомни Джуравиел. — Бащата на момчето имаше само една проста тояга.

— Мейдър щеше да надвие великана с голи…

— Достатъчно, Тунтун! — повиши тон Джуравиел, но дори така, гласът му звънтеше като сребърна камбанка.

Никой от елфите не се притесняваше колко високо говори — въпреки че младежът се намираше едва на петнайсетина метра от тях, невидимата стена, която бяха издигнали между себе си и него, беше толкова здрава, че и най-чувствителното човешко ухо не би могло да различи нещо повече от едва доловимо цвъртене и шумолене, звуци, които лесно можеха да се отдадат на някое дребно животинче или насекомо.

— Лейди Даселронд смята, че той е добър избор — довърши Джуравиел, вече по-спокойно. — Не е наша работа да поставяме под съмнение решенията й.

Тунтун разбра, че не може да спечели този спор, затова продължи да се цупи, потропвайки недоволно с крак. Погледът й не слизаше от Елбраян, а цялото й същество излъчваше крайно неодобрение. Едрите, шумни човеци със сигурност не бяха сред любимите й раси. Дори Мейдър, когото познаваше и бе обучавала в продължение на повече от четири десетилетия, неведнъж я бе изваждал от равновесие със стоицизма си и с начина, по който се вземаше прекалено на сериозно. Сега, докато гледаше Елбраян, този хленчещ хлапак, Тунтун се чудеше как ще понесе още седем години като учителка!