Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 53

Пък и кому, в името на всичко свято, бяха нужни пазители!

Бели’мар Джуравиел с мъка потисна усмивката си — харесваше му да вижда Тунтун толкова ядосана. Добре знаеше обаче, че присмее ли й се сега, девойката ще превърне живота му в ад, затова си замълча и като плесна няколко пъти с криле, кацна на един нисък клон и се загледа в момчето, което щеше да заеме мястото на Мейдър.

Крайното изтощение милостиво спусна над Елбраян пелената на забравата, която само дълбокият сън можеше да му даде. Цялата нощ прекара той така, кога спейки, кога буден, свит в ъгъла, притиснал майка си до гърдите си, милвайки меките й коси. Отвори очи чак на зазоряване, отпочинал и изпълнен с решимост.

Излезе от опожарения си дом с очи все още плувнали в сълзи и с тялото на майка си на ръце. Стисна зъби и призова цялата си воля на помощ срещу ужаса от разрухата. Черпеше сили от онова, което му повеляваше дългът, а то бе да се погрижи за мъртвите. Препаса меча през кръста си, взе една търкаляща се наблизо лопата и се залови за работа. В първия гроб, който изкопа, положи майка си и баща си, макар усилието, което му костваше да покрие с пръст телата им — телата на онези, които обичаше повече от всичко на света — едва не го прекърши.

След това откри Томас Олт и още неколцина мъже, които познаваше, и едва тогава осъзна същинския мащаб на задачата, с която се беше нагърбил. В Дъндалис живееха повече от сто души, колко ли време щеше да му трябва, за да погребе всички? Ами децата, убити на хълма? Ами младежите, които бяха паднали край горичката с мъха?

— Един ден — реши той и дори звукът на собствения му глас прозвуча странно и чуждо в ушите му.

Щеше да посвети само един ден на това да събира тела и да им приготви масов гроб. Един ден трябваше да му стигне.

А после, запита се той, какво щеше да прави след това? Къде щеше да отиде? За миг се поколеба дали да не тръгне към Тревясал лъг, най-близкото село, от което го делеше около ден път. Или пък да поеме след гоблините, стига да успееше да открие някакви следи? Бързо прогони тази идея, разбирайки, че жаждата за мъст помрачава преценката му и може да го погуби. Следващата му задача бе кристално ясна, макар при самата мисъл как тя се увенчава с успех, болката да се завръщаше с утроена сила. Колкото и да страдаше обаче, знаеше, че трябва да открие тялото на Джилсепони Олт, неговата Пони, и да го положи в земята.

И така, той се зае да търси, вадеше труп след труп изпод опожарените развалини, събираше посечените тела от улиците и ги нареждаше едно до друго там, където довчера се намираше коралът на Бънкър Кройър. Утрото отмина, дойде пладне, ала Елбраян не усещаше нито глад, нито жажда. Колкото повече напредваше времето, толкова по-трескави ставаха усилията му. Много скоро започна да подминава тела, оставяше ги там, където си лежаха и се насочваше към следващата купчина, макар сам да разбираше, че бързането може би го бави повече, отколкото му помага. А време за губене нямаше — подобно масово клане несъмнено щеше да привлече и други хищници. Нищо чудно скоро да се появяха големи котки и дори мечки, гоблините също можеха да се върнат всеки момент. Затова той стискаше зъби и продължаваше неблагодарната си работа, тичаше от къща на къща, измъкваше трупове, ровеше в отломките, разбутваше купчините мъртви гоблини, за да провери дали някой човек не е затрупан под тях. Опитваше се да помни кого е открил, да свърже безформените трупове с отделните семейства.