Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 55

Не след дълго Елбраян, неспособен да понесе неизвестността, започна да обикаля от дърво на дърво, надничайки зад тях в търсене на онзи, който го дебнеше. Разбира се, елфите го избягваха с лекота, невидими и съвършено безшумни. След няколко минути младият мъж се поуспокои, ала, колкото и да бе изнурен, разбра, че мястото, което си е избрал за нощувка, е прекалено открито, за да е безопасно. За нещастие наблизо като че ли нямаше по-добро, но поне можеше да опита да обезопаси това. Залови се за работа, без да губи повече време — използваше парчета от ризата си, колана си, всичко, което с помощта на тънките фиданки наоколо, можеше да се превърне в капан.

Елфите следяха всяко негово движение, някои с уважение, други — с високомерно пренебрежение. Примките на Елбраян не можеха да измамят и катерица, а за един елф нямаше нищо по-лесно от това да стъпи в тях, да ги развърже, преди да са се задействали и след това отново да ги остави така, както ги бе заварил.

— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — за кой ли път изсумтя Тунтун.

Джуравиел, основният защитник на Елбраян пред лейди Даселронд, не й обърна никакво внимание.

Отлично помнеше какво представляваше Мейдър, легендарният пазител, в началото — бъбриво момче, надали по-опитно и със сигурност не толкова изобретателно, колкото племенника си.

След около час Елбраян най-сетне приключи — направил бе каквото можа, макар то да не беше много. Откри един бор, чиито клони се спускаха почти до земята и се мушна отдолу. Единствено най-острият поглед можеше да го открие сега, но и сам той нямаше как да види какво се случва навън. След това се облегна на дънера и сложи късия меч в скута си. Нещо му нашепваше, че не е сам и, вярвайки, че съмне ли веднъж, ще бъде в безопасност, твърдо реши да остане буден. Ала умората надделя, клепачите му натежаха и сънят го надви.

Елфите още повече стесниха обръча около него.

Изведнъж Елбраян се сепна. Музика? Наистина ли наоколо се носеше едва доловима песен? Нямаше представа колко дълго е спал. Дали скоро щеше да се зазори? Или пък беше спал цяло денонощие и слънцето отново бе залязло?

Пропълзя до завесата от клони и предпазливо надникна навън.

Шийла, луната на Корона, вече бе изгряла, но още не се бе издигнала много високо, значи надали бе спал повече от час-два. Затаи дъх и се заслуша, сигурен, че там има нещо, което не може да види.

Нежна мелодия се носеше във въздуха, толкова тиха, че по-скоро я усещаше, отколкото чуваше, ала дори несъмнената й красота не бе в състояние да го успокои.

Безспир се лееше песента, далечна и същевременно близка, ту се надигаше, сякаш невидимият враг се готвеше да се хвърли в атака, ту отново отслабваше, докато не заприличаше на мираж, дошъл от друг свят. Елбраян стисна дръжката на меча толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. В едно беше сигурен — гласът отвън не принадлежеше нито на Пони, нито на което и да било човешко същество. А за младия мъж, който току-що беше преживял гоблиново нападение, това можеше да означава само едно.