Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 5

Сега споменът за унизителното поражение го караше да се усмихва и двамата с Пони доста се забавляваха, когато се сетеха за него. Елбраян имаше чувството, че може да сподели с нея абсолютно всичко, без да се страхува, че тя ще го осъди или ще му се присмее.

Светлина, хвърляна от горящата в стаята свещ, струеше през отворената врата на колибата и обгръщаше силуета на момичето — гледка, която истински се нравеше на Елбраян. Всъщност, забелязал бе той, напоследък все повече му харесваше да я гледа. Макар и по-малка от него с пет месеца, тя го надминаваше по ръст със своите пет фута и три инча, докато той — за свой най-голям ужас — все още не бе достигнал така жадуваните пет фута. Но пък, както го беше уверил баща му, момчетата от рода Уиндон обикновено израствали малко по-късно. Все пак, въпреки неизбежната завист, която високият й ръст предизвикваше у него, видът на Пони му доставяше истинско удоволствие. Тя имаше стройно, гъвкаво тяло, а в Дъндалис нямаше момче (Елбраян също не правеше изключение), което да може да я надбяга или надвие. Въпреки това Пони излъчваше една особена деликатност, мекота, която допреди няколко години Елбраян смяташе за недостатък, ала която сега му се струваше странно привлекателна. Пухкавата й, златиста коса (която тя непрекъснато приглаждаше и която бе толкова гъста, че човек би могъл да зарови ръката си чак до китката в коприненомеките й кичури) се спускаше по раменете и гърба й с жизнерадостна и много примамлива необузданост. По-наситеносини от най-ясното лятно небе, големите й красиви очи попиваха всичко, което виждаха, и отразяваха и най-малката промяна в настроението й. Зърнеше ли в тях да се спотайва тъга, Елбраян я усещаше като да бе негова болка, ала видеше ли ги да грейват от радост, струваше му се, че ще полети от щастие.

А и устните й… Плътни и сочни, те неведнъж бяха давали повод на момчетата от селото да се закачат с нея — ако ги долепяла до някой прозорец, казваха те, сигурно можела да се задържи за него само с тяхна помощ. Сега обаче Елбраян не изпитваше никакво желание да се подиграва на устните й. Тъкмо напротив, те му се струваха така меки, така подканящи…

— Ще се върна за закуска — убеждаваше Пони майка си.

— Нощната гора е опасна! — долетя недоволният отговор.

— Знам, знам — пренебрежително рече момичето. — Ще се пазя, обещавам.

Елбраян затаи дъх, убеден, че майката на Пони (която често бе доста строга) ей сега ще я постави на място. Вместо това, тя само въздъхна и примирено затвори вратата на колибата.