Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 4

След това грабна най-дебелото наметало, което можа да открие, и изскочи в мрака, изпълнен с такова нетърпение, че едва не забрави да затвори вратата след себе си. Тихо и призрачно спокойно, малкото гранично селце, наричано Дъндалис, се разстилаше край него, потънало в заслужения сън на изтощението, което настъпва след тежкия работен ден. Елбраян също се бе потрудил здравата предишния ден — дори по-здраво от обикновено, защото неколцина от съселяните му бяха отишли в гората, та се бе наложило поотрасналите момичета и момчета като него да се заемат с техните задължения. Това означаваше да събират дърва и да поддържат огъня, да поправят колибите (а те сякаш винаги имаха нужда от поправка!), както и да държат под око границите на закътаната долчинка, в която беше разположено селото — трябваше да внимават за следи от мечки, диви котки и вълци.

Елбраян беше най-голямото от тези деца, водач на групата, така да са каже, и това го караше да се чувства истински значим, почти мъж. Това беше последният път, когато ловците тръгваха на най-важната експедиция за сезона без него. Следващата пролет момчето щеше да навърши тринадесет години — възраст, когато из тези сурови земи се сбогуваха с детството. Следващата пролет Елбраян щеше да ловува заедно с възрастните, завинаги оставил детските игри зад гърба си.

Въпреки умората от работата през деня обаче, вълнението не го бе оставило да заспи. Зимата бързо настъпваше и ловците можеха да се завърнат всеки миг. Елбраян възнамеряваше да ги посрещне и да влезе в селото начело на процесията. По-малките момчета и момичета щяха да го видят и да му отдадат уважението, което заслужаваше, а възрастните щяха да се уверят, че благодарение на неговата бдителност по време на отсъствието им в селото не се бе случило нищо лошо.

С лека стъпка, въпреки умората и ранния час, той се насочи към покрайнините на селото, крачейки през сенките, хвърляни от малките колиби.

— Джили! — макар да не бе изречена високо, думата отекна силно в тишината на утрото.

Елбраян се прокрадна до следващата къща, усмихвайки се на собствената си предвидливост, и предпазливо надникна зад ъгъла.

— Ами ако си дойдат днес! — възпротиви се момичето, към което се бяха обърнали, Джилсепони, най-добрата приятелка на Елбраян.

— Няма как да си сигурна, Джили — застанала на прага на колибата, майка й се мъчеше да я разубеди.

Елбраян едва успя да сподави смеха си — момичето мразеше това име, макар че почти всички в селото й казваха именно така. Тя самата предпочиташе по-простичкото Джил, но истински харесваше само тайното име, с което я наричаше единствено Елбраян — Пони.

Момчето бързо овладя смеха си, но усмивката му си остана все така широка. Не знаеше защо, ала винаги, когато видеше Пони, го изпълваше щастие, въпреки че само допреди година-две тя бе просто едно от момичетата, с които той и останалите хлапета от селото толкова обичаха да се заяждат. Един ден обаче бе допуснал огромната грешка да подгони Джилсепони без приятелчетата си и, доволен, че я е хванал, да издърпа русата й опашка малко по-въодушевено, отколкото бе разумно. Така и не разбра откъде дойде онзи удар, всъщност не видя нищо, освен ясносиньото небе, ширнало се най-неочаквано над него, когато се просна на земята.