Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 7

После, твърде скоро, както му се стори, всичко свърши. Младежът въздъхна дълбоко и се обърна към Пони. Отвори уста, за да каже нещо, ала замълча, виждайки, че тя също се бе пренесла в свят, където думите бледнееха, лишени от смисъл и стойност. Изведнъж Елбраян я почувства много по-близка, сякаш двамата току-що бяха споделили нещо специално и много лично. Колцина от хората, които познаваше, зачуди се той, можеха да почувстват красотата на Ореола като тях? Никой от възрастните в Дъндалис, не и те, с вечното си мърморене и дребнави оплаквания. И със сигурност никой от връстниците му, прекалено глупави за нещо толкова възвишено.

Не, това бе само тяхно преживяване — негово и на Пони. Все така безмълвно, той я гледаше как бавно се пробужда за света, който ги заобикаляше — долчинката, нощта и него самия. Струваше му се, че почти може да види как духът й се завръща в тялото — стройното тяло, което с всеки изминал ден ставаше все по-женствено.

Изведнъж усети как го обзема неудържимо желание да изтича и да я целуне, и трябваше да впрегне цялата си воля, за да устои на този необясним порив.

— Какво? — учуди се Пони, виждайки объркването и уплахата, изписали се неочаквано на лицето му.

Елбраян отвърна очи, ядосан, задето бе допуснал подобна слабост. Та Пони беше момиче и макар той да не се срамуваше да я нарече своя приятелка, всяко по-дълбоко чувство бе чисто и просто ужасяващо!

— Какво става, Елбраян? — повтори Пони. — Песента на горския дух ли?

— Дори не я чух! — сопна се момчето, макар че сега, като се замислеше, май наистина бе доловил някаква мелодия в далечината.

— Какво има тогава? — настоя Пони.

— Нищо! — рязко отвърна той. — Да вървим. Скоро ще съмне.

И с тези думи той се закатери по склона с цялата бързина, на която беше способен, като често приклякваше и започваше да пълзи на четири крака, а падналите есенни листа шумоляха под тежестта на тялото му. Пони го изгледа недоумяващо, после се поусмихна, а по бузите й плъзна лека руменина — струваше й се, че се досеща за чувствата, срещу които Елбраян се съпротивляваше… същите, с които и тя самата се бе преборила съвсем наскоро.

Всъщност тя не толкова ги бе надвила, колкото се бе научила да ги приема и дори да им се наслаждава, да се радва на топлината, която се разливаше по тялото й всеки път, щом го видеше. Надяваше се, че сега, когато и той преживява същото, изходът от неговата лична борба ще е подобен на нейния.

Настигна го чак на върха на хребета. Зад тях, потънал в тишина и мрак, Дъндалис спеше дълбоко. Целият свят като че ли бе потънал в сън, не се чуваше ни птича песен, ни повей на вятър. Двамата приятели седнаха един до друг, ала в същото време разделени — разделени от половин метър и от стената, издигната от настанилия се в душата на Елбраян смут. Момчето не помръдваше, просто седеше неподвижно, вперило нетрепващ поглед в разстлалата се в краката му долина, сякаш мракът наоколо бе толкова дълбок, че му пречеше да разбере къде е попаднало.