Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 2

За демоничното създание в планинските недра тези въпроси нямаха никакво значение. Колко ли време бе изтекло, питаше се то, колко ли десетилетия, дори векове, бяха минали от последното му посещение в Корона?

О, да, добре помнеше онези дни; още се упойваше от спомена за реките от кръв, които се лееха, докато армия след армия се хвърляше в опияняващ, обречен бой. Прокле високо Теранен Динониел, който бе обединил войските на елфи и хора и бе прогонил слугите му до подножието на същата тази планина, Айда. Самият Динониел пък го бе последвал чак до недрата й и го бе пронизал със собствената си ръка…

Чернокрилото чудовище сведе поглед към тъмночервения белег, открояващ се върху иначе гладката му кожа. После, с отвратително изпукване извъртя глава на сто и осемдесет градуса, за да види по-добре другата следа от онзи паметен ден — неголяма подутина под лявата му лопатка. Двата белега съвсем точно отбелязваха къде се намира сърцето му и именно така, с един отчаян удар, Динониел бе сломил физическото му тяло. Ала дори тогава, сред предсмъртните си мъки, демонът пак бе надделял и единствено с помощта на волята си бе изтръгнал реки от магма от недрата на Айда. Динониел, както и голяма част от войните му, загинаха в този ден, но той самият…

Той самият бе вечен. Динониел отдавна го нямаше, превърнал се бе в полузабравен спомен, докато духът на демона отново бе тук, а тялото му — изцелено.

— Кой ли човек, или може би елф, ще заеме мястото на Динониел този път? — запита се звярът и дълбокият му, тътнещ глас, който винаги звучеше така, сякаш всеки миг ще прерасне в гръмовен рев, проехтя надалеч.

Ято прилепи, стреснати от неочаквания шум, разпериха криле и излетяха през един от тунелите, които лавата бе оформила при изригването си. Демонът се разсмя доволно — дори мощта на гласа му бе толкова голяма, че всяваше паника в сърцата на всеки, който го чуеше. Откъде ли щяха да съберат сила и решителност хората и елфите този път (ако, разбира се, в Корона изобщо имаше елфи — още по времето на Динониел дните на тяхната раса като че ли наближаваха своя заник)?

Мислите му се извърнаха от враговете, срещу които щеше да се изправи, към онези, които щеше да призове за свои слуги. Какви ли създания щеше да подчини на волята си и да изпрати на война този път? Злите гоблини несъмнено щяха да бъдат едни от първите — изпълнени с гняв и неутолима алчност, тяхното най-голямо удоволствие бе да сеят болка и смърт. Фоморийските великани от планините, макар и малко, също бяха отлични съюзници с невероятната си сила, която се равняваше на силата на дузина яки мъже, и с дебелите си кожи, които никоя кама не можеше да прониже. И, разбира се, паурите, да, паурите, лукавите, войнолюбиви джуджета от Хулиантес, Брулените острови, които мразеха хората повече от всичко на света. Преди много векове паурите властваха над моретата със своите здрави, тумбести лодки, които, макар и по-малки от големите кораби на човеците, бяха много по-издръжливи от тях, досущ както и дребните джуджета бяха замесени от много по-яко тесто, отколкото едрите хора.