Читать «Духът на демона» онлайн
Р. А. Салваторе
Р. А. Салваторе
Духът на демона
Тази книга е за Скот Сигъл и Джим Кегейлски, двамата, които превърнаха тази работа в удоволствие за мен.
Част първа
Дивите земи
Изплашен съм, чичо Мейдър, но не за себе си, а за всички добри хора на тоя свят. С Пони яздихме на юг от Барбакан с натежали от скръб сърца, но и изпълнени с надежда. Авелин, Тунтун и Брадуордън дадоха живота си, но аз си мислех, че с унищожението на дактила сме отървали света от мрака.
Грешах.
С всяка стъпка Симфония ни водеше на юг към по-гостоприемни земи, или поне тъй смятах и го казах на Пони, чиито съмнения винаги са били по-големи от моите. Не мога да изброя колко много бяха гоблините, които видяхме! Хиляди, чичо Мейдър, десетки хиляди, ас тях имаше и десетки фоморийски великани и стотици жестоки паури.
Костваше ни две седмици и дузина битки, за да стигнем до местността около Дъндалис, а там открихме само още врагове, добре укрепени и използващи останките от трите града като базови лагери, откъдето осъществяваха своите набези. Белстър О’Комли и отрядът, който бяхме подготвили, преди да заминем към Барбакан, ги няма — моля се да са заминали на юг, както говорихме. Но тъмата, обгърнала света, е така огромна, та се боя, че никъде не е безопасно.
Изплашен съм, чичо Мейдър, но ти се заклевам, колкото и трагично да стане положението, никога да не загубя надежда. Тя е нещото, което ни демонът дактил, ни гоблините, ни цялото зло на света могат дами отнемат. Надеждата дава сила на ръката, с която държа меча, така че Буря да нанася точни удари. Надеждата ми дава сила да продължавам да правя стрели, след като десетки са изгубени, забити в гоблинските сърца — безброй чудовища, които като че остават незасегнати от моите усилия.
Надеждата, чичо Мейдър, тя е ключът. Мисля, че моите противници не я притежават. Те са твърде егоистични, за да разберат саможертвата, сторена в името на надеждата, че може да има по-добри бъднини за идващите след тях. А без предвидливост и оптимизъм, те често лесно се обезкуражават и губят битката.
Научих, че надеждата е необходимо условие за алтруизма.
Аз ще се надявам и ще се боря и с всяка битка разбирам, че това съвсем не е глупаво. Пони става все по-могъща с камъните, а магическите сили, които овладява, са наистина невероятни. Нашите врагове, при все че са така многобройни, вече се бият без всякаква организация.
Обединяващата ги сила, демонът дактил, си отиде и аз виждам следи от битки, в които гоблините са се били едни срещу други.
Денят е мрачен, чичо Мейдър, но може би облаците ще започнат да се разпръсват.
Елбраян Уиндон
Глава 1
Още един ден
Елбраян Уиндон взе дървения си стол и ценното си огледало и тръгна към изхода на малката пещера. Примигна, когато отмести покривалото, изненадан, че отдавна се е зазорило. За мъж с размерите на Елбраян — мускулест и висок шест фута и три инча — излизането от дупката изглеждаше нелека задача, но с ловкостта, придобита след години тренировки с гъвкавите елфи от Каер’алфар, той нямаше особени проблеми. Намери спътницата си Джилсепони, или Пони. Беше будна и събираше завивките и вещите им. Малко по-встрани големият кон Симфония изтропа с копита и изцвили, щом видя Елбраян — гледка, която би накарала мнозина да замръзнат. Симфония бе висок, с мощен мускулест гръден кош, който блестеше и на най-слабата светлина, и с очи, в които се четеше интелигентност. На челото си конят имаше бяло петно във формата на диамант, но освен него и няколкото бели петна по краката, беше черен като въглен, а тюркоазът — връзката между него и Елбраян, — бе закрепен магически на гърдите му.
