Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 209

— Бруенор! — изкрещя Риджис и като извади малкия си боздуган, се обърна към галерията — знаеше, че най-доброто, което може да направи, е да умре рамо до рамо с обречения си приятел.

Уолфгар остави Кати-Бри и се хвърли срещу дракона.

Червеят, впил поглед в джуджето, което не откъсваше очи от него, не забеляза нито летящия към него Щитозъб, нито безстрашното нападение на огромния варварин.

Могъщият боен чук се стовари върху гарвановочерната броня и безсилно тупна на земята. Разярен, че някой се бе осмелил да го прекъсне, докато се наслаждава на победата си, Мракометният впери изпепеляващия си поглед в Уолфгар.

И си пое дъх.

Непрогледен мрак обгърна младия варварин и изпи силите от самите глъбини на съществото му. Стори му се, че пада все по-надолу и по-надолу, а каменният под все така не идваше.

Кати-Бри изпищя и се втурна към черния мрак, без да се замисля за опасността, която я грозеше.

Бруенор потрепера от ярост — за отдавна убитите си събратя и за приятеля си.

— Махай се от моя дом! — изкрещя той на дракона и се нахвърли върху него, нанасяйки свирепи удари с брадвата си в отчаян опит да събори чудовището от моста.

Митралното острие не бе така безсилно срещу твърдите люспи, както Щитозъб, ала драконът не можеше да бъде победен толкова лесно.

Тежкият му крак събори Бруенор на земята и преди джуджето да успее да се изправи, змиевидната шия се уви около него и го повдигна към огромната паст на звяра.

Разтреперан от страх, Риджис отново се дръпна към нищожната защита, която му предлагаше преддверието.

— Бруенор! — опита се да извика той, ала успя само да прошепне името на приятеля си.

Черният облак около Кати-Бри и Уолфгар се разпръсна, но младежът вече бе поел цялата сила на скверната драконова отрова. Сега искаше единствено да избяга, дори и ако това означаваше да се хвърли в бездната. Свирепият лай на хрътките на сенките го обграждаше отвсякъде, макар че зловещите създания все още бяха далеч от клисурата. Цялото тяло го болеше. Костите, които големът почти бе натрошил, многобройните рани, които остриетата на сивите джуджета му бяха нанесли — всичко това сякаш раздираше тялото му и го караше да се сгърчва от болка при всяка крачка, макар че преди адреналинът на битката му бе помагал да отминава с насмешка много по-жестоки наранявания.

Сега драконът му изглеждаше десетократно по-могъщ, не би могъл да вдигне оръжието си срещу него — та Мракометният, вярваше Уолфгар, бе непобедим!

Отчаянието го бе надвило, него, когото не можеха да победят нито с огън, нито с меч. Подпирайки се тежко на Кати-Бри, той закуцука към някаква стая — не знаеше къде отива, просто следваше пътя, който момичето бе избрало.

Бруенор усети как страховитата челюст се впива в тялото му, изкарвайки всичкия кислород от дробовете му. Отказвайки да се предаде, той все още размахваше митралната секира, мъчейки се да рани чудовището.