Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 186

Ентрери сви рамене.

— Спомням си, че почти веднага се приземихме върху някакъв каменен под, а после се заспускахме по някакъв стръмен улей с много завои, докато най-накрая се озовахме тук — и той посочи един отвор в ъгъла на тавана, откъдето трябва да бяха паднали. — Ала времето сякаш спира, когато си мислиш, че умираш, така че може и да не сме пропадали чак толкова дълго, колкото ми се стори.

— Мисля, че не ти се е сторило — отвърна Дризт. — Аз също усещам, че сме се спуснали дълбоко в недрата на Митрал Хол.

— Как ще излезем?

Дризт внимателно се вгледа в наклона на тавана и посочи надясно.

— Тунелът се изкачва натам.

— Да тръгваме тогава — рече Ентрери и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Дризт прие помощта на палача и се изправи предпазливо, внимавайки да не прави резки движения — знаеше, че изумрудената кама ще го прониже много преди да успее да извади оръжията си.

Ентрери също го знаеше, макар че в действителност не очакваше елфът да предприеме нещо срещу него в затрудненото положение, в което се намираха. Онова, което бяха преживели в овалната стая, не бе обикновена битка и сега двамата, макар и неохотно, си размениха погледи, пълни с уважение.

— Имам нужда от твоите очи — обясни Ентрери, макар че Дризт се бе досетил и сам. — Открих само една факла, а и тя няма да издържи докато намеря изхода. Ала твоите очи, Мрачни елфе, могат да открият пътя дори и в тъмнината. И не забравяй, че ще бъда до теб, достатъчно близо, за да следя всяко твое движение… достатъчно близо, за да те убия с един-единствен удар!

И за да подчертае сериозността на заплахата си, той завъртя изумрудената кама, въпреки че Дризт бездруго го бе разбрал прекрасно.

Когато се изправи на крака, елфът установи, че всъщност не бе ранен толкова тежко, колкото се боеше. Беше навехнал глезена и коляното на единия си крак и знаеше, че всяка стъпка ще бъде болезнена. Ентрери обаче не биваше да разбере — убиецът нямаше да се поколебае да го убие, ако спътникът му започнеше да изостава.

Палачът се обърна, за да вземе факлата и Дризт се възползва, за да огледа бързо оръжията си. Вече бе успял да забележи един от ятаганите си, затъкнат в колана на Ентрери, ала другият — магическото оръжие, което бе намерил в пещерата на Смразяващия — не се виждаше никъде. Усети, че една от камите му все още бе у него, скрита в тайна ножница в ботуша му, ала знаеше, че тя няма да му бъде от голяма полза срещу сабята и камата на опитния убиец. Да се изправи срещу него, докато убиецът има и най-малкото преимущество, бе изход, до който Дризт щеше да прибегне, само ако вече нямаше какво да губи.

Внезапно елфът усети как го залива ледена вълна и уплашено сграбчи малката кесийка, висяща на кръста му. Ужасът му се засили още повече, когато видя, че торбичката е развързана. Още преди да бръкне вътре знаеше, че Гуенивар вече я няма. Трескаво се огледа наоколо, но видя единствено камъни.

При вида на тревогата му по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка, но ниско схлупената качулка на плаща му я скри.

— Да вървим — обади се той.