Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 187

Дризт нямаше друг избор. Немислимо бе да каже на убиеца за магическата статуетка и така да поеме риска пантерата отново да попадне в ръцете на зъл господар. Веднъж вече я бе спасил от такава съдба и сега хиляди пъти предпочиташе да я остави погребана под тонове камъни, отколкото да я види да се подчинява против волята си на недостоен господар. Дризт хвърли последен скръбен поглед към купчината камъни и стисна зъби, успокоявайки се с мисълта, че котката бе жива и невредима в своята собствена Равнина.

Дървените подпори, които оставяха зад гърба си, толкова си приличаха, че след известно време започна да им се струва, че непрестанно се връщат оттам, откъдето бяха тръгнали. Дризт усещаше, че докато бавно се изкачва нагоре, тунелът описва широк кръг и това още повече засили притеснението му. Познаваше умението на джуджетата да копаят тунели, особено когато ставаше дума за скъпоценни метали и камъни, и започна да се чуди колко ли мили ще им се наложи да изминат, преди да достигнат следващото ниво.

Въпреки че не бе така свикнал с подземния свят както елфа, нито познаваше обичаите на джуджетата особено добре, Ентрери също изпитваше същите неприятни подозрения. Мина час, после още един, а краят на дървените подпори все така се губеше в мрака напред.

— Факлата скоро ще угасне — Ентрери най-сетне наруши тишината, която цареше откакто бяха потеглили.

Тесният, схлупен тунел заглушаваше стъпките им, безшумните стъпки на опитни воини, свикнали да се промъкват в сенките.

— Май ще имаш преимущество, Мрачни елфе — продължи убиецът.

Дризт обаче не мислеше така. Ентрери също бе създание на мрака не по-малко от него самия, а тренираните му рефлекси и дългогодишният опит бяха повече от достатъчни, за да компенсират неумението му да вижда в тъмното. Убийците не вършат работата си под ярката светлина на обедното слънце.

Елфът не отвърна нищо и отново се обърна към пътя пред себе си. Огледа се наоколо и острото му зрение съзря едва забележимо блещукане. Без да обръща внимание на Ентрери, който притеснено изшумоля зад гърба му, Дризт се приближи до стената и прокара пръсти по повърхността й, напрягайки поглед с надеждата отново да зърне проблясъка. Видя го в мига, в който Ентрери застана зад него — мъждукаща сребриста светлинка по протежение на цялата стена.

— Там, гдето сребърни реки струят… — промълви Дризт, без да може да повярва на очите си.

— Какво? — обади се Ентрери.

— Донеси факлата — бе единственият отговор, който получи.

Дризт нетърпеливо прокара ръце по скалата — трябваше да намери доказателството, което щеше да обори упоритата му логика и да разпръсне подозренията му, че разказите на Бруенор за чудесата на Сребърните зали, са били силно преувеличени.

Ентрери бързо се върна, изпълнен с любопитство. На светлината на факлата двамата спътници я видяха с кристална яснота — сребърна струя, дебела колкото ръката на Дризт, която искреше ярко в съвършената си чистота, докато се стичаше по стената.

— Митрал! — ахна Ентрери. — Богатство, достойно за крал!

— Ала безполезно за нас — хладно рече Дризт, за да разсее обзелото ги вълнение и отново пое напред, давайки си вид, че митралната жила изобщо не му бе направила впечатление.