Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 185

Полуръстът се дръпна назад изумено и приятелите му го изгледаха учудено.

— Бяха деветнайсет — обясни той. — Сигурен съм.

Без да разбира какво става, Уолфгар бързо преброи сребърните стрели.

— Двайсет са.

— Сега са двайсет — отвърна Риджис. — Ала когато ги преброих първия път, бяха деветнайсет.

— Значи колчанът е магически — заключи Кати-Бри. — Наистина безценен е дарът на лейди Анариел.

— Какво ли още можем да открием тук — рече Риджис и потри ръце.

— Нищо! — сопна се Бруенор. — Махаме се оттук и да не съм те чул да ми противоречиш!

Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да срещне подкрепа от другите срещу джуджето, така че той примирено сви рамене и последва останалите обратно през черната завеса.

— Към Клисурата! — заяви Бруенор и четиримата отново поеха напред.

— Почакай, Бок! — прошепна Сидни, когато светлината от факлата на джуджето и спътниците му отново заблестя в малкия коридор, само на няколко метра от нея и чудовището. — Още не. Скоро ще дойде и нашето време!

По прашното лице на младата магьосница плъзна усмивка, която не вещаеше нищо добро.

21

Сребърни сенки

Внезапно сивата мъгла, която го заливаше като вълна, започна да се прояснява, нещо осезаемо се мярна в плътната пустота, която тегнеше върху него. Олюля се над главата му, после бавно се завъртя.

Краищата на непознатия предмет проблеснаха и се раздалечиха един от друг, после отново се сляха в едно. Успя да прогони тъпата болка в главата си, онзи мрак, който пълзеше в тялото му и смразяваше вътрешностите му, и сега впери поглед в малката точка над себе си, насочил цялата си воля към опората, която тя даваше на изтощеното му съзнание. Постепенно си възвърна контрола над краката и ръцете, спомни си кой беше той и защо се намира тук.

Дошъл внезапно на себе си, той не можеше да откъсне очи от искрящия предмет, който бе надвиснал над главата му. Върхът на изумрудена кама.

Артемис Ентрери се надвеси над него, черен силует в мътната дрезгавина, разсейвана единствено от пламъчето на единствената факла, която мъждукаше на стената зад тях. Острието на скъпоценната кама щеше да са забие в сърцето на Дризт при най-малкия опит за съпротива. Палачът също бе ранен при падането, но бе успял да се съвземе по-бързо от елфа.

— Можеш ли да вървиш? — попита той и Дризт бе достатъчно умен, за да се досети какво ще се случи, ако отговорът му бе отрицателен.

Кимна утвърдително и се накани да се изправи, ала камата заплашително проблесна.

— Още не! — изръмжа Ентрери. — Първо трябва да разберем къде се намираме и да решим накъде да поемем.

Дризт отмести очи от убиеца и се огледа наоколо — знаеше, че ако искаше да го убие, Ентрери отдавна щеше да го е направил. Бяха попаднали в сърцето на мините, това поне бе ясно — за да не се срути таванът, грубо издяланите каменни стени бяха подсилени със здрави дървени подпори.

— Колко дълбоко пропаднахме? — попита той, макар и сам да усещаше, че се намират много по-надълбоко от стаята, в която се бяха били.