Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 184

В този миг Риджис нададе тих вик от другия край на стаята и приятелите му се втурнаха към него, без да знаят дали се е натъкнал на съкровище или на опасност.

Завариха го приклекнал край една купчина камъни, вперил поглед в някаква пукнатина между скалните късове.

— Намерих я тук — рече той и им показа една сребърно ствола стрела. — Има и още нещо… мисля, че е лък.

Уолфгар приближи факлата до камъните и на мъждукащата й светлина четиримата видяха извивката на дървен лък и сребристия блясък на тетивата му. Уолфгар дръпна леко, очаквайки, че дървото ще се разпадне в ръката му под огромната тежест на камъните.

Ала то не се счупи и дори не помръдна, въпреки че варваринът бе вложил цялата си исполинска сила. Той се вгледа в каменната купчина, опитвайки се да измисли как да освободи оръжието.

В това време Риджис намери още нещо — златна плочка, заклещена в процеп сред камъните. Успя да я извади и я поднесе към светлината на факлата, за да вижда по-добре руните, които бяха гравирани върху изящния предмет.

— Таулмарил, Изпитващият сърцата — зачете той. — Дар от…

— Анариел, сестрата на Фаерун — довърши Бруенор вместо него, без дори да погледне към плочката.

После кимна в отговор на безмълвния въпрос на Кати-Бри и се обърна съм Уолфгар:

— Измъкни го, момче. Все ще му измислим по-добра работа от таз’ да гние тук.

Уолфгар, който вече бе огледал каменната купчина отвсякъде, веднага се зае да отмества скалните късове, които му пречеха да освободи оръжието. Много скоро Кати-Бри успя да издърпа лъка, ала в дупката имаше още нещо и тя помоли младежа да продължи.

Докато якият варварин отместваше тежките камъни, приятелите му не можеха да откъснат възхитените си погледи от прекрасното оръжие. Върху гладкото дърво нямаше дори драскотина, въпреки дългите години, които трябва да бе прекарало под тежките камъни. Достатъчно бе само едно забърсване и то отново заблестя с цялото великолепие на наситения си цвят. Кати-Бри го опъна без никакво усилие и го задържа така, наслаждавайки се на мощния, сигурен тласък на тетивата.

— Изпробвай го — предложи Риджис и й подаде сребърната стрела.

Кати-Бри не можа да устои. Тя постави стрелата в тетивата и я опъна — нямаше намерение да стреля, искаше само да опита силата и гъвкавостта й.

— Колчан! — провикна се Уолфгар, захвърляйки и последния камък настрани. — И още от сребърните стрели!

Бруенор посочи към мрака в другия край на стаята и кимна. Кати-Бри не се поколеба.

Свистящата стрела остави сребърна диря след себе си и изчезна в тъмнината. Миг по-късно от мрака се разнесе пукот и приятелите се втурнаха натам — и четиримата усещаха, че се бе случило нещо необикновено. Намериха я съвсем лесно — стрелата бе потънала дълбоко в каменната стена и само сребърните й пера стърчаха навън!

Там, където се бе забила, скалата бе почерняла и обгорена и колкото и силно да дърпаше, Уолфгар не успя да я помръдне и на милиметър.

— Не се тревожи — обади се Риджис, докато броеше стрелите в колчана, който варваринът още стискаше. — Тук има още деветнайсет… двайсет!