Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 6

— Разбира се — съгласи се магьосникът. — Тази нощ?

Дайнин кръстоса ръце и обмисли предложението. Малис му бе дала наставления — Алтън ДеВир трябваше да умре, дори това да постави началото на война между двете семейства. За елфа този план бе някак прекалено прост, прекалено лесен. Блясъкът, който изведнъж просветна в алено-жарките, чувствителни очи на младия До’Урден не можа да убегне на магьосника.

— Изчакай светлината на Нарбондел да достигне връхната си точка — Дайнин жестикулираше възбудено, а лицето му бе изкривено в подла усмивка.

— Да съобщя ли на обречения каква ще е съдбата на семейството му? — магьосникът се досещаше какви са злите намерения, криещи се в заръките на мрачния елф.

— Когато нанасяш фаталния удар. Нека Алтън ДеВир загуби надежда, преди да се прости с живота си.

* * *

Дайнин се върна при животното си и запрепуска надолу по празните коридори в търсене на нов заобиколен път, който отново да го отведе в града, само че през различен вход. Яздеше покрай най-източната част на голямото подземие — добивния район на Мензоберанзан, там, където никой нямаше да забележи, че е напускал границите на града и където имаше само няколко невзрачни сталагмитени колони, издигащи се от равния камък. Той пришпори гущера покрай брега на Донигартен, малкото езеро, в средата, на което се намираше остров, целия обрасъл с мъх, населяван от значителен брой същества, наподобяващи едър рогат добитък и наречени роти. Стотици орки и гоблини се извърнаха от работата си — риболова и наглеждането на говеда, за да хвърлят поглед на светкавично профучалия край тях мрачен войн. Като роби те имаха своите задължения и се постараха да не поглеждат Дайнин в очите.

Но дори да го бяха сторили, елфът нямаше да им обърне никакво внимание. Не биваше да изпуска подходящия момент. Когато отново достигна равните улички, криволичещи между искрящите замъци на мрачните елфи, той пришпори животното да тича още по-бързо. Придвижи се на юг, към централната част на града, към горичката от гигантски гъби, която бележеше района с най-хубавите домове в Мензоберанзан.

След един сляп завой едва не налетя на четири скитащи страшилища. Огромните космати гоблини огледаха мрачния елф, после бавно се отместиха от пътя му.

Дайнин знаеше, че го бяха разпознали като член на семейство До’Урден. Той беше с благородническо потекло, син на върховна жрица и фамилията До’Урден бе и името на неговия дом. От двайсет хиляди мрачни елфа в Мензоберанзан, само около хиляда бяха благородници, всъщност потомци на шейсет и седемте влиятелни фамилии в града, Останалите бяха войници.

Страшилищата не бяха глупави същества. Въпреки че мрачните елфи не носеха символите на домовете си на показ, те можеха да различат знатния от обикновения гражданин. Равно подстриганата стегната бяла коса, лилавите и червени линии, силно открояващи се върху черната мантия на Дайнин, отлично им подсказаха кой бе той.

Неотложността на мисията притискаше елфа, но той не можеше с лека ръка да подмине нанесената му обида. Почуди се колко ли бързо щяха да отскочат, ако бе член на дома Баенре, или на някоя от другите седем управляващи фамилии.