Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 3

Гущерът се затътри по дължината на тавана, после се преметна във въздуха, отскочи напред и надолу към една далечна точка на стената. Дайнин се бе притиснал силно към седлото — не искаше да бъде забелязан.

Нямаше светлина, която да го води, но и не му трябваше такава. Той беше елф — мрачен елф — с кожа като абанос, братовчед на онези горски същества, които танцуваха под звездите на земната повърхност. За него Подземният мрак не беше място, лишено от светлина — той имаше превъзходно зрение, което превръщаше бледите остатъци от топлина в живи цветни образи. Цветовете на спектъра се преплитаха пред погледа му — по стените и пода, затоплени от далечна пукнатина в камъка или горещо изворче. Топлината на живите същества се усещаше силно и мрачният елф можеше внимателно и лесно да огледа враговете си, така както би го направило всяко същество посред бял ден.

Обикновено Дайнин не се осмеляваше да напуска града сам. Подземният свят бе прекалено опасен, за да се пътува без компания, дори и за един мрачен елф. Но този ден бе по-различен. Той трябваше да е сигурен, че пътят му ще остане скрит от погледа на вражески настроени мрачни елфи.

Мека, вълшебна синя светлина отвъд свода на арката подсказа на елфа, че входът на града наближава и той накара гущера си да забави ход. Малко използваха този тесен тунел, който излизаше в Тиер Брех — най-северната част на Мензоберанзан, принадлежаща на Академията — и никой, освен повелителките и повелителите — учителите от Академията, не можеше да премине през него, без да събуди подозрение.

Стигнеше ли дотук, Дайнин винаги се изнервяше. От стотиците тунели, излизащи от главното подземие на Мензоберанзан, този бе охраняван най-добре. Отвъд двете страни на арката, статуи на огромни паяци бяха приседнали в тиха засада. Ако покрай тях преминеше неприятел, те оживяваха и нападаха, а сигналите за тревога се понасяха из цялата Академия.

Дайнин слезе от животното, като остави гущера си удобно прилепен към една от стените на височината на гърдите му. Той бръкна под яката на своя пиуафуи — магически защитен плащ — и свали кесийката от врата си. От нея елфът извади символа на дома До’Урден — паяк с различно оръжие във всеки от осемте си крака и украсен с буквите „ДН“, идващи от Даермон Н’а’шезбаернон, древното и официално название на дома До’Урден.

— Ще ме чакаш, докато се върна — прошепна Дайнин на гущера и залюля символа пред очите му.

Както символа на всеки елфически род, така и този на дома До’Урден притежаваше няколко магии, една от които позволяваше на членовете на семейството да упражняват власт над домашните си животни. Гущерът щеше да се подчини безропотно и нямаше да помръдне от мястото си, дори ако някой плъх — любимата му храна — дреме на няколко крачки от устата му.

Дайнин си пое дълбоко дъх и предпазливо пристъпи към арката. Можеше да види паяците, крито го гледаха кръвнишки от своите петнайсет фута височина. Той беше мрачен елф от града — не беше враг и можеше да премине спокойно през всеки друг тунел, но тук в Академията трябваше да се очаква всичко. Бе чувал, че паяците често не пускат никой да премине и посрещат с неприязън, особено нечаканите елфи.