Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 166

Елмазът проблясваше и се врязваше в плътта; наоколо хвърчаха пръски кръв, но противниците не усещаха болка, не знаеха дали са наранили другия.

Дризт потопи двата си ятагана заедно, после ги раздалечи един от друг — така раздалечи и мечовете на Закнафейн. Той използва инерцията на остриетата си, описа пълен кръг с тях и ги стовари върху ятаганите на втория син със сила, достатъчна да го събори на земята. Дризт се претърколи и скочи, за да посрещне ударите на своя съперник.

Тогава му хрумна една идея.

Дризт започна да напада от високо, много високо, и Зак скоро го свали, за да стъпи на краката си. Младият До’Урден знаеше какво ще последва и не само знаеше — той разчиташе на това. С няколко различни комбинации Закнафейн задържа високо вдигнати ятаганите на втория син. После продължи с онзи ход, с който често го побеждаваше на времето и се надяваше най-доброто, с което може да му отговори Дризт, да бъде „изравнената позиция“. Повелителят на меча изпълни двоен удар под кръста.

Бившият му ученик избра подходящото париране — „долно кръстосване“, както и трябваше. Но Зак се напрегна; подозираше, че настървеният му съперник ще се опита да подобри хода.

— Детеубиец! — крещеше той и предизвикваше Дризт.

Той не знаеше, че младият До’Урден е открил как да спечели предимство с тази маневра.

Младежът съсредоточи цялата си ярост и всички разочарования, които бе трупал през годините в своя крак, а вниманието си — върху Закнафейн и самодоволното му изражение върху престорената му, кръвожадна усмивка.

Дризт вдигна крака си между дръжките на мечовете и изля целия си гняв в един-единствен ритник между очите на Повелителя на меча.

Носът на Зак изхрущя и се сплеска. Очите му щяха да изскочат, а кръвта обля хлътналите му бузи. Мрачният елф знаеше, че ще падне, че само след миг лукавият войн ще е върху него и ще е спечелил надмощие, което той нямаше да може да надмогне.

— Ами ти, Закнафейн До’Урден? — чу той далечния глас на Дризт. — И аз съм чувал за подвизите ти, Повелителю на меча в дома До’Урден! И колко много обичаш да убиваш!

Гласът се приближаваше заедно с втория син, заедно с възраждащия се гняв, който копнееше да върне Зак в битката.

— Чувал съм, че убийството лесно ти се удава! — каза с насмешка Дризт. — Убийството на жрици и: на други мрачни елфи! Толкова ли много ти харесва? — младежът завърши въпроса с двоен удар на ятаганите си, с атака, предназначена да убие Зак, да убие демона, обладал и двама им.

Но Повелителят на меча се бе свестил напълно и мразеше себе си, колкото и Дризт. В последния момент той вдигна мечовете си и ги кръстоса светкавично, отблъсквайки оръжията на младия До’Урден. После на свой ред изрита Дризт. Ударът му не беше толкова силен, заради легналото положение, в което се намираше, но бе попаднал достатъчно точно в слабините на втория син.

Дъхът му секна изведнъж; младежът се завъртя и се отдалечи. Макар да бе още замаян, Закнафейн бе започнал да се изправя; Дризт го видя и се опита да възвърне самообладанието си.

— Нима толкова ти харесва? — успя да попита пак.