Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 165

Повелителят на меча влезе и видя бившия си ученик, ала младежът не видя нищо успокояващо или познато в изражението на Зак. Някогашната усмивка бе заменена от навъсен поглед, който не слизаше от лицето на учителя, с гневна физиономия, която сякаш мразеше всичко около себе си — най-вече Дризт. Беше ли възможно лицето му винаги да е било такова? Младият До’Урден се замисли. Дали носталгията не беше придала блясък на спомените му от онези години? Този учител толкова често бе стоплял сърцето му с искрения си смях. Нима и тогава е бил студеното и кръвожадно чудовище, застанало сега пред Дризт?

— Кое се е променило, Закнафейн — попита младият мрачен елф. — Ти, спомените ми или моите възприятия?

Повелителят на меча сякаш въобще не чу прошепнатия въпрос.

— А, младият герой се е завърнал — каза той. — Войнът, който извършва невероятни за своята възраст подвизи.

— Защо ме мамиш? — запротестира Дризт.

— Този войн, който уби клюнестите изчадия — продължи Зак и извади мечовете си.

Вторият син на До’Урден отговори подобаващо и измъкна своите ятагани. Вече нямаше нужда да пита за правилата в това сражение или за избора на оръжие.

Още преди да дойде тук, Дризт знаеше, че този път няма да има правила. Оръжията щяха да са тези, които те предпочитаха — остриетата, които всеки от тях бе използвал, за да убие толкова много врагове.

— Този, който уби земния дух — подигравателно изсъска Закнафейн.

Той замахна с добре премерен удар на меча право към тялото на Дризт. Младежът отблъсна атаката без дори да се замисли.

Изведнъж в очите на Зак пламнаха огньове, сякаш първият контакт с оръжието на бившия му ученик бе разкъсал всичко, което спираше силата на неговия удар.

— Този, които уби момиченцето от светлите елфи! — обвинително изкрещя той, но не правеше комплимент и изпълни следващия си удар, ожесточен и силен, описващ дъга и спускащ се към главата на младия мрачен войн. — Този, които я разсече на две, за да задоволи кръвожадната си природа!

Думите на Закнафейн поразиха Дризт, отслабиха защитата му, обвиха се около сърцето му, като краищата на някакъв дяволски камшик. Но младежът беше войн — рефлексите му не се повлияха от объркването в душата му. Един ятаган се издигна, за да спре спускащия се меч и да го отблъсне настрана.

— Убиец! Харесват ли ти писъците на умиращи деца? — крещеше Зак и се втурна срещу Дризт като бурен ураган, мечовете му се спускаха и потапяха, нанасяха удари от всички страни.

Младият До’Урден, разгневен от лицемерните обвинения, отвърна като стихия на стария си учител и закрещя силно, искаше да чуе как звучи гневът в собствения му глас.

Всеки, видял разразилата се битка, щеше да остане без дъх от динамиката на тези няколко минути. Никога в Подземния мрак не бе имало толкова ожесточено сражение — обладаните от демони Повелите на меча се нападаха един друг и сякаш нападаха себе си.