Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 61

Бруенор му даде знак да не се меси.

— Къде е момичето? — настоя той за трети път, бавно и спокойно, сякаш водеше най-обикновен приятелски разговор.

Риджис си пое дълбоко дъх, кимна примирено и започна. Разказа му всичко, не скри дори, че бе помогнал на Кати-Бри, като даде маската и камата на убиеца.

Лицето на краля отново започна да се изкривява в яростна гримаса, ала полуръстът успя да се задържи на висота (образно казано — въпреки всичко той все пак си оставаше дребничък полуръст) и възпря надигащия се в гърдите му гняв.

— Нима вярата ми в Кати-Бри трябва да бъде по-малка от твоята? — простичко попита той, напомняйки му, че неговата дъщеря вече не е дете и не за първи път поема по опасни пътища.

Бруенор не знаеше как да постъпи. Част от него изгаряше от желание да удуши Риджис, ала дълбоко в себе си разбираше, че просто иска да даде воля на гнева, който бушува в гърдите му. Пък и вината не беше на полуръста. Само че какво друго му оставаше да направи? Дризт и Кати-Бри вече бяха далеч-далеч оттук и той не можеше да ги настигне.

Нито пък имаше сили дори да опита. Покритото с белези джудже сведе очи към пода. От гнева не бе останала и следа, изпитваше единствено онази смазваща скръб, която бе станала негова постоянна спътница през последните няколко седмици. Без да продума повече, той се обърна и напусна стаята. За доста неща трябваше да помисли и, за доброто на скъпата си дъщеря, не биваше да губи нито миг.

Пуент недоумяващо местеше поглед от Риджис към Бъстър и обратно, ала обяснение така и не последва.

* * *

Лек шум, досущ като меките стъпки на ловуваща котка, бе единственото, което достигаше до ушите му. Скиталецът стоеше напълно неподвижен, изострил сетива до краен предел. Ако наистина бе котка, то тя несъмнено бе достатъчно близо, за да долови миризмата му и със сигурност знаеше, че в територията й има натрапник.

Дризт внимателно огледа мястото, където се намираше. Тунелът лъкатушеше напред, като ту се разширяваше, ту неимоверно се стесняваше; подът бе груб, осеян с безброй ями и неравности, в стените зееха естествени ниши и дълбоки дупки. Таванът също се променяше непрекъснато, понякога сякаш го притискаше към земята, друг път бе толкова висок, че почти не се виждаше. С инфрачервеното си зрение Дризт съвсем ясно долавяше разликата в топлината, която излъчваха стените пред него — явно навсякъде имаше скални тераски.

Една голяма котка с лекота можеше да се притаи върху някоя от тях, готова да скочи върху нищо неподозиращата жертва в мига, в който тя мине отдолу.

Тази мисъл не бе никак приятна, само че скиталецът нямаше друг избор, освен да продължи. За да се върне, щеше да му се наложи да се изкатери обратно по улея и да продължи да крачи из горните нива, с надеждата да открие друг път надолу. Само че нито той, нито приятелите му можеха да си позволят такава загуба на време.

Долепил гръб до стената, той запълзя напред. Едната му ръка здраво стискаше надарения с ледена магия ятаган, другата не се отделяше от дръжката на Сиянието. Все още не го бе извадил, защото не искаше допълнително да улесни котката, макар да знаеше, че хищниците, които върлуват из Подземния мрак, нямат нужда от светлина, за да открият плячката си.