Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 5

Не съжаляваше, че взе магическия медальон — с негова помощ можеше да получи отговорите, които търси и да се завърне невредим при своите другари. Онова, което го тревожеше, бе решението да каже на Риджис за заминаването си. Сега то му се струваше проява на слабост; имаше чувството, че тласкан от собственото си отчаяние в този мрачен час, бе потърсил подкрепа у приятелите си, които с нищо не можеха да му помогнат. Разбира се, можеше да погледне на решението си като на необходима мярка за безопасността на другарите, които оставяше зад себе си. След пет седмици Бруенор щеше да научи истината от Риджис, така че родът Боен чук да има време да се подготви за мрачните времена, които му предстояха, в случай, че Дризт се провали.

И все пак елфът знаеше, че още нещо го бе накарало да сподели намеренията си с полуръста — нуждата да се довери на някого.

Ами маската? Нима отказът му да я приеме също бе проява на слабост? Магическият предмет можеше да му помогне, на него и на приятелите му, а ето че той не бе поискал да го вземе, неспособен да го носи, дори да го докосне отново.

Съмненията заливаха скиталеца на талази, измъчваха го, подиграваха му се. Той въздъхна дълбоко и поглади рубинения медальон. При цялото умение, с което въртеше ятаганите, при всичките си твърдо отстоявани принципи, при неизменния си стоицизъм, Дризт До’Урден имаше нужда от приятелите си. Обърна поглед към далечния Митрил Хол и в лавандуловите му очи проблесна ням въпрос — дали не бе сбъркал, когато тръгна скришом от тях?

Ето, това вече наистина е слабост, смъмри се упоритият елф, после прогони и последното зрънце колебание и бръкна в джобовете на зеления си плащ. В дясното ъгълче на пергамента, който извади оттам — карта на земите между Гръбнака на света и Великата пустиня Анаурох — имаше малко кръстче. Беше го нарисувал собственоръчно — там се намираше пещерата, през която някога бе избягал.

Пещерата, която щеше да го отведе у дома.

Зовът на дълга

Част първа

Няма друга раса в целите Царства, която по-добре от мрачните елфи да разбира смисъла на думата „отмъщение“. За тях то е десертът, без който не минава нито един обяд; най-изискано лакомство, което поглъщат ненаситно, изкривили устни в обичайните си жестоки усмивки. Именно този глад ги изпрати по петите ми.

Не мога да избягам от гнева и вината, които изпитвам заради смъртта на Уолфгар и заради болката, която враговете от мрачното ми минало причиниха на моите приятели. Всеки път, щом погледна прекрасното лице на Кати-Бри, виждам бездънна скръб, която няма място в искрящите й, по детски невинни очи.

Изгарян от същата горест, аз нямам думи, с които да я утеша, а и надали има някой на този свят, който да е в състояние да го стори. И тука, единственото, което ми остава да сторя, е да се опитам да защитя приятелите си. Трябва да надмогна скръбта по Уолфгар, да се преборя със страданието, обзело джуджетата от Митрил Хол и коравите мъже от Заселническа твърдина.

След всичко, което научих от Кати-Бри за тази съдбовна битка, у мен няма и капка съмнение — съществото, погубило Уолфгар, наистина е йоклола, прислужница на Лолт. Тази черна новина ме кара да преглътна болката и да се опитам да предотвратя още по-страшните злини, които, боя се, дебнат приятелите ми.

Не твърдя, че разбирам пъклените планове на Кралицата на паяците (всъщност, съмнявам се, че дори първожриците й знаят какво точно си е наумила черната им господарка), ала появата на йоклолата е достатъчно красноречива дори за такъв невеж познавач на Мрачната религия, какъвто съм аз. Присъствието на гнусното същество може да означава само едно — че походът на Виерна е бил предприет с благословията на Лолт. А това, че йоклолата не само се материализира в Залите, но дори се намеси в битката, не вещае нищо добро за бъдещето на Митрил Хол.

Разбира се, това са само догадки. Няма как да знам дали сестра ми наистина е действала в съюз с черните сили на Мензоберанзан; не знам също дали смъртта й няма да сложи край на връзката ми с града на Мрачните, сега, когато вече нямам живи роднини там.

Ала когато срещна очите на Кати-Бри, когато видя страховитите белези по лицето на Бруенор, разбирам едно — надеждата е крехка и несигурна опора. Злите ми събратя вече отнеха един от приятелите ми.

Няма да им позволя да го направят отново.

Не мога да открия отговорите, които търся, в Митрил Хол; няма как да разбера дали елфите на мрака още жадуват разплата… не и докато не нахлуят в Залите, обсебени от желание да ме заловят. И нима, след като знам всичко това, мога да отида в Града на сребърната луна или някое друго поселище и да продължа да живея както досега? Нима бих могъл да спя спокойно, стаил в сърцето си страха, че мрачните елфи всеки миг могат да се върнат и отново да застрашат живота на приятелите ми?

Привидното спокойствие, което цари в Митрил Хол сега, не ми подсказва нищо за плановете на мрачния ми народ. Ала заради доброто на онези, които обичам, аз трябва да разгадая пъклените им намерения. Боя се, че има само едно място, където мога да го сторя.

Уолфгар даде живота си, за да спаси приятелите си. Нима имам право да пожертвам по-малко?

Дризт До’Урден