Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 4

Бързо прогони тези съмнения, когато си напомни, че докато той се колебае, над главите на скъпите му същества навярно се събират още по-черни облаци от онези, които бяха разпръснали преди две седмици.

* * *

Кати-Бри се мяташе в леглото си — уловена в капана на онзи ужасен миг, тя го изживяваше отново и отново, както всяка нощ, когато изтощението я надвиеше и сънят пропълзяваше в изнуреното й тяло. В ушите й пак ехтеше песента на Уолфгар; за кой ли път виждаше ясносините му очи. Умиротвореният им поглед сякаш се надсмиваше над болката, пламнал с онзи вътрешен огън, който му даваше сили да надвие агонията и да продължи да руши тавана над главата си, макар тежките скални отломъци вече да се сипеха върху му.

Виждаше и ужасните рани, оголените кости и кървящата плът, която острите зъби на йоклолата — злото, прилично на буца полуразтопен восък, чудовище — съдираха от тялото му.

Страховитото громолене, с което каменният таван се срути върху Уолфгар, отекна в ума й и тя рязко се изправи. Дълго седя така, с леденееща от пот коса и широко отворени, невиждащи очи, като се мъчеше да се овладее. Не спираше да си повтаря, че всичко е било само сън, ала не й ставаше по-леко — онова, което я измъчваше всяка нощ, не бе игра на въображението й, а истински спомен, жестоката истина, с която трябваше да живее през деня.

Постепенно меката светлина, която се процеждаше под вратата, й помогна да се поуспокои. Докато се мяташе насън, беше съборила завивките си на пода, а тънката роба, с която бе облечена, изобщо не можеше да я стопли. Зъзнеща от студ, мокра и нещастна, тя потрепери и побърза да придърпа най-дебелата завивка към себе си. Сгуши се в нея и отново си легна, вперила отчаян поглед в мрака.

Нещо не беше наред. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред.

Разумът й се опитваше да я убеди, че си внушава, че всичко се дължи на кошмарите, които я преследваха всяка нощ. Наистина, нищо не бе както трябва, целият й свят беше рухнал за миг, ала въпреки всичко сега се намираше на сигурно място, заобиколена от цяла армия приятели.

Това беше — просто си внушаваше.

* * *

Когато съмна, Дризт вече се намираше далече от Митрил Хол. Този път не спря, за да погледа зората, както правеше обикновено — надеждата, която изгряващото слънце винаги му носеше, сега му се струваше измамна и непостижима. Когато посвикна със светлината, той обърна очи на югозапад, там, където се извисяваха планините, и потъна в спомена.

Ръката му се вдигна към медальона, който бе получил от Риджис. Прекрасно знаеше колко много полуръстът обича магическия си рубин, а ето че все пак бе намерил сили да се раздели с него, заради доброто на приятеля си. Дризт знаеше какво е истинско приятелство — животът му бе придобил нов смисъл, откакто за първи път бе стъпил в забравената от всички Долина на мразовития вятър и бе срещнал Бруенор Бойния чук и осиновената му дъщеря Кати-Бри. И сега го болеше само при мисълта, че може би никога вече няма да ги види.