Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 3

Дризт спря още веднъж — когато стигна Залата на Думатоин, мястото, където родът Боен чук пазеше най-големите си съкровища. Знаеше, че трябва да продължи, да се махне, преди джуджетата да са се събудили, но не можеше да пренебрегне зова на сърцето си. През двете седмици откакто бяха прогонили мрачните нашественици от Митрил Хол, нито веднъж не бе влизал в свещената зала, ала никога нямаше да си прости, ако не хвърли поне един поглед, преди да си тръгне.

Щитозъб, могъщият боен чук, почиваше върху висок постамент в средата на богато украсената зала. Прекрасното оръжие напълно заслужаваше почетното място, което му бяха отредили — в очите на Дризт то далече превъзхождаше предметите, които го заобикаляха. Изящни митрилни доспехи, тежки брадви и блестящи шлемове на отдавна загинали герои, наковалнята на легендарен ковач и тежкият чук на изкусен майстор — всички те бледнееха пред великолепния чук. А той дори не бе носен от джудже, каза си Дризт и на устните му се появи тъжна усмивка. Едва допреди две седмици, Щитозъб бе притежание на Уолфгар, младия варварин, дал своя живот, за да спаси приятелите си.

Дризт дълго се взира в могъщото оръжие, в блестящата митрилна глава, покрита с руните на джуджешкия бог Думатоин и останала все така гладка, въпреки жестоките сражения, които бе видяла. После плъзна поглед надолу, към потъмнялата елмазна дръжка — упорит, както винаги, Бруенор не бе разрешил да почистят кръвта от нея.

Споменът за Уолфгар, за десетките битки, които бе водил рамо до рамо с високия русокос варварин, нахлу в съзнанието на скиталеца, разколеба го и накара сърцето му да се свие от болка. В мислите си Дризт отново виждаше ясните очи на другаря си — сини като небето над тундрата, те винаги горяха с жизнерадостен пламък. Очите на момче, чийто дух дори жестоката действителност на заобикалящия го суров свят не бе успяла да помрачи.

Момче, което с песен на уста бе пожертвало всичко в името на приятелите си.

— Сбогом! — прошепна Дризт и безшумно се втурна напред.

Няколко секунди по-късно вече бе оставил високото стълбище зад гърба си и прекосяваше обширната галерия, която започваше в подножието му. Вперили зорки погледи в него, каменните ликове на осмината крале на Митрил Хол го следяха неотлъчно. Най-впечатляваща бе последната статуя — тази на Бруенор Бойния чук. Бездруго строгото лице изглеждаше още по-мрачно сега, когато от челото към лявата му буза се спускаше дълъг белег, а дясното му око бе извадено.

Ала не заради липсващото си око тъжеше кралят и не коравото му, по джуджешки издръжливо тяло бе пострадало най-много, а сърцето, съкрушено от загубата на варварина, който се бе превърнал в повече от син за него. Дали душата на Бруенор щеше да се окаже така силна, както тялото му? Дризт не знаеше отговора на този въпрос и сега, когато се взираше в израненото лице на приятеля си, усети как една мисъл обсебва съзнанието му — дали не трябваше да остане в Митрил Хол и да му помогне да се съвземе от черната покруса?