Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 17

Изобщо няма да върви по пътя, реши той най-сетне. Какво щеше да спечели, ако се отбие в Града на сребърната луна? Малко вероятно бе да открие лейди Алустриел там, не и сега, когато търговският сезон бе в разгара си, а дори и да се срещнеше с нея, какво ли можеше да му каже тя, за което той вече да не се бе досетил и сам?

Не, Дризт вече знаеше къде трябва да отиде и нямаше нужда лейди Алустриел да подкрепя решението му. Той събра малкото си вещи и въздъхна дълбоко при мисълта колко пусти щяха да му се сторят дългите мили, които му предстоеше да извърви без вярната пантера до себе си. Скиталецът излезе от прохладния сумрак на пещерата и пое право на изток, встрани от югоизточния път.

* * *

Без да усеща, че е пропуснала както закуската, така и обяда, тя продължаваше да лежи на леглото, потънала в лепкавото блато на най-черно отчаяние. Беше загубила Уолфгар броени дни преди сватбата им, а ето че сега и Дризт, когото обичаше не по-малко от варварина, също си бе отишъл. Имаше чувството, че целият свят е рухнал отгоре й. Онова, което някога й се струваше построено върху най-корав кремък, се бе срутило като пясъчна кула, повалена от порива на вятъра.

Още от най-ранни години животът бе превърнал Кати-Бри в боец. Тя никога не бе виждала майка си и почти не помнеше баща си, умрял при едно гоблиново нападение над Десетте града, когато тя беше още малко момиченце. Бруенор Бойния чук я бе прибрал в дома си и я бе огледал като собствена дъщеря. Кати-Бри бе открила ново щастие сред джуджетата от Долината, ала всички те (с изключение на Бруенор) бяха просто скъпи приятели, не семейство. Момичето постепенно си бе създало ново семейство, късче по късче — първо Бруенор, после Дризт, след това Риджис и накрая Уолфгар.

А ето че сега Уолфгар бе мъртъв, Дризт си бе отишъл и то, както й се струваше, без особени изгледи да се завърне.

Чувстваше се напълно безпомощна! Със собствените си очи бе видяла смъртта на Уолфгар, видяла бе как младият варварин събаря тавана на нишата върху себе си, за да я спаси от лапите на чудовищната йоклола. Опитала бе да му помогне, ала не бе успяла. Всичко, което остана след Уолфгар, беше купчина камъни и Щитозъб.

В седмиците, които последваха този страшен ден, младата жена с мъка съумяваше да се овладее, борейки се с болката, която сковаваше цялото й същество. Често пъти избухваше в плач, ала всеки път си поемаше дълбоко дъх и успяваше да преглътне риданията, впрягайки цялата си желязна воля. Единственият, с когото можеше да говори напълно откровено, бе Дризт.

Ала той си бе тръгнал и Кати-Бри вече не можеше да сдържа горчивите си сълзи. Отчаяни хлипове я задавиха и разтърсиха крехкото й тяло. Искаше Уолфгар да се върне при нея! Та той беше твърде млад, проплака тя към коравосърдечните богове, които й го бяха отнели, очакваха го още толкова безстрашни подвизи!

Риданията й преминаха в протяжен вопъл, яростен отказ да приеме непоправимата загуба. Тя сграбчи възглавниците си и ги запокити към стената, после стори същото и със завивките. Скочи на крака и преобърна леглото, просто заради мрачното удоволствие, което й достави пращенето на строшеното дърво.