Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 137

Матрона Баенре си имаше свои планове, Триел също си бе наумила нещо, а ето че и неговите собствени кроежи постепенно започваха да придобиват все по-ясни очертания — след времената на най-разрушителен хаос той винаги излизаше още по-могъщ отпреди.

* * *

Почти в несвяст от лютата болка, Дризт нямаше никаква представа колко е продължило мъчението този път. А Вендес наистина си разбираше от работата, безпогрешно откриваше най-слабото място в безпомощната си жертва и се вкопчваше в него, удряше и дереше, смъкваше кожата и късаше живо месо със зловещите си инструменти, като нито за миг не позволяваше на безсъзнанието да спусне черния си покров отгоре му и да го спаси от раздиращата болка.

Най-сетне жестоката инквизиторка си тръгна и Дризт се свлече на земята, без дори да усети, че тежките окови се впиват в китките му и ги разраняват до кръв. Единственото, за което копнееше в този миг, бе да избяга — от това ужасно място, от смазаното си тяло, от целия свят. Не мислеше нито за Повърхността, нито за Митрил Хол, нито за приятелите си. Все още помнеше, че е видял Гуенивар на острова, ала нямаше сили дори да се зачуди какво може да означава това.

Беше победен! За първи път в живота си Дризт се запита дали смъртта не е за предпочитане пред живота.

Неочаквано, някой го сграбчи за косата и грубо повдигна главата му. Опита се да отвори подпухналите си, замъглени от болката очи — боеше се, че злата Вендес се връща, ала чу мъжки гласове и се поуспокои.

Непознатите поднесоха манерка към устните му и рязко дръпнаха главата му настрани така, че течността се стече направо в гърлото му. Инстинктивно, уплашен, че се опитват да го отровят, или да прекършат волята му с някоя от пъклените си отвари, той немощно се опита да им попречи. Успя да изплюе част от течността, ала получи жесток удар, от който главата му отхвръкна назад, а в гърлото му се изсипа още от парливото вещество.

По тялото му плъзна изпепеляващ огън, имаше чувството, че вътрешностите му горят. Убеден, че е настъпил сетният му час, скиталецът яростно се задърпа, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на оковите. Не успя и се свлече на пода, напълно омаломощен, ала решен да умре с достойнство.

Вместо това, пламъците, които бушуваха в тялото му, бързо започнаха да гаснат и постепенно отзвучаха, оставяйки след себе си приятно, успокояващо туптене. Силите му се възвърнаха, мъглата пред очите му се вдигна.

Пред него стояха братята Баенре.

— Дризт До’Урден — проговори Дантраг. — Дълги години чакам да се срещна с теб.

Дризт не отвърна нищо.

— Знаеш ли кой съм аз? Чувал ли си за мен? — настояваше синът на Баенре.

Скиталецът продължаваше да мълчи и ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.

— Чувал ли си за мен? — заплашително повтори злият елф.