Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 3

Първа книга

І

Проблемът на плъховете

1.

Светът е часовник, който се върти наобратно.

Чувам го в ледените пръсти на вятъра, които драскат по прозореца. Усещам мириса му в плесенясалия килим и гниещите тапети на стария хотел. Чувствам го в повдигането на гърдите на Малката, докато спи. Туптенето на сърцето й, ритъмът на дишането й, което затопля ледения въздух — те са часовникът, чиято пружина се развива.

В другия край на стаята Каси Съливан стои на пост край прозореца. Лунната светлина се процежда през малката цепнатина в завесите зад нея и осветява струйките пара от замръзналия й дъх, които бликат от устата й. По-малкият й брат спи в най-близкото до нея легло — малка топка под купчината завивки. Главата й се върти като някакво махало, докато погледът й се мести между прозореца и леглото. Въртенето на главата й, ритъмът на дишането й, както и това на Фъстъка, на Малката и моето собствено — всичко това отбелязва времето на развиващата се часовникова пружина.

Измъквам се от леглото. Малката простенва насън и се заравя по-дълбоко под завивките. Студът се процежда надолу и стяга гърдите ми, макар че съм напълно облечена, с изключение на ботушите и анорака, които вземам от долния край на леглото. Съливан ме наблюдава, докато навличам ботушите си, и после, когато отивам до килера за раницата и пушката. Присъединявам се към нея до прозореца. Имам чувството, че трябва да кажа нещо преди да изляза. Може да не се видим повече.

— Разделяме се, значи — казва тя. Хубавата й кожа проблясва под млечнобялата светлина, а луничките върху носа и страните й сякаш се носят във въздуха.

— Аха — намествам автомата върху рамото си.

— Знаеш ли, за Дъмбо ми е ясно — заради големите уши. А Фъстъка, защото Сам е толкова малък. За Малката също разбирам. Виж, това за Зомби не ми е много ясно — Бен не ще да ми каже откъде идва. Предполагам, че прякорът на Кекса има нещо общо с това, че той е нисък и дундест. Но защо Катализатора?

Усещам накъде бие. Като изключим Зомби и братчето й, тя вече няма доверие на никого. Име като Катализатора събужда параноята й.

— Аз съм човек.

— Аха — тя поглежда през цепнатината между завесите към паркинга два етажа по-долу, покрит с проблясващ лед. — Така ми каза и един друг човек. И като пълна глупачка, аз му повярвах.

— Не си била чак такава глупачка, като се имат предвид обстоятелствата.

— Не се преструвай, Катализатор — сопва се тя. — Знам, че не ми вярваш за Ивън.

— На теб вярвам. Неговата история обаче не се връзва.

Отправям се към вратата, преди тя да се е нахвърлила отгоре ми. По-добре човек да не предизвиква Каси Съливан по темата за Ивън Уокър. Не я виня за това. Ивън е нейният малък клон над пропастта, в който се е вкопчила, и това, че вече го няма, само я кара още по-здраво да се вкопчва в него.

Малката не издава никакъв звук, но усещам погледа й върху себе си — знам, че е будна. Връщам се при леглото.