Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 2

Когато това стана, се появи едно дете и тишината на очакването беше нарушена. Жената изтича от верандата и блъсна дулото на пушката надолу.

— Той е просто дете. Би ли застрелял дете?

Лицето на мъжа се изкриви от нерешителност и от усещането, че всичко онова, което преди беше приемал за даденост, сега беше изкривено.

— Откъде да знаем? — попита той жената. — Как можем да сме сигурни в каквото и да било?

Детето се препъна и падна. Жената се затича към него и го взе в обятията си, притискайки мръсното лице на момчето към гърдите си, а мъжът с пушката препречи пътя й.

— Той замръзва. Трябва да го вкараме вътре.

Тогава мъжът усети силен натиск в гърдите си. Той се почувства смазан между онова, което светът е бил, и това, в което се бе превърнал, между човека, който той самият е бил преди, и онзи, който бе сега, и цената на всички неизречени обещания натежа в сърцето му.

— Той е просто дете. Би ли застрелял дете?

Жената мина покрай него, изкачи се нагоре по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Мъжът сведе глава, сякаш се молеше, после я вдигна нагоре, сякаш в неизречена молба. Изчака още няколко минути, за да види дали някой друг няма да се появи от житата, защото му се струваше невероятно, че едно хлапе може да оцелее толкова дълго само и беззащитно, без някой да го закриля. Как беше възможно нещо такова?

Когато влезе във всекидневната на старата фермерска къща, той видя жената да държи детето в скута си. Тя го беше увила в одеяло и му бе дала вода. Малките зачервени и премръзнали пръстчета на момчето стискаха чашата. Останалите се бяха събрали в стаята и никой не продумваше, а само гледаха детето, онемели от изненада.

Как нещо такова беше възможно?

Детето изскимтя. Очите му се местеха от лице на лице в търсене на нещо познато, но всички те бяха чужди за него, както бяха чужди и помежду си, преди да настъпи краят на света. Момчето изплака, че му е студено и че има лоша рана на гърлото, която го боли.

Жената, която го държеше, го подкани да отвори уста. Тя видя възпалената тъкан в задната част на устата на детето, но не видя тънката като косъм жица близо до отвора на гърлото му. Не можеше да види миниатюрната капсула, свързана към края на жицата. Когато се наведе, за да надникне в устата на детето, тя не можеше да знае, че устройството вътре в него е настроено да открива въглеродния диоксид в дъха й.

Нашият дъх беше спусъка.

Нашето дете — оръжието.

Експлозията изпари мигновено старата фермерска къща.

За житото беше нужно малко повече време. От къщата, допълнителните постройки или силоза, който през всичките предишни години беше пълен с изобилна реколта, не беше останало нищо. Но сухите, жилави стъбла, които бяха погълнати от огъня, се превърнаха в пепел и когато по залез острият, северен вятър връхлетя прерията, той повдигна пепелта в небето и я разнесе на стотици километри, преди тя да се спусне надолу като сиво-черен сняг, който безразлично се сипеше върху безплодната земя.