Читать «Психо» онлайн - страница 18

Поради това тя не чу, че вратата се отваря, нито звука на стъпките. В първия момент, когато завеските се разтвориха, парата й попречи да види добре лицето.

След това наистина го видя — само едно лице, което надничаше между завеските и висеше в пространството подобно на маска. Кърпа за глава прикриваше косата, във втренчения поглед на стъклените очи нямаше нищо човешко. И все пак това не бе маска, не можеше да бъде. Кожата бе смъртно бледа поради дебелия пласт пудра, две трескави петна руж покриваха скулите. Не, не беше маска. Бе лицето на луда старица.

Мери започна да пищи и тогава завеските се разтвориха по-широко, появи се ръка, стиснала голям касапски нож. След секунда този нож пресече писъка.

И гръкляна й.

Глава IV

Норман се разтрепери веднага щом влезе в рецепцията. Това естествено бе реакция от всичко, което се бе случило. А то не бе малко, въпреки че се бе развило твърде бързо. Повече не можеше да го задържа в себе си като в бутилка.

Бутилка. Ето от какво имаше нужда — да пийне. Разбира се той бе излъгал момичето. Вярно бе, че майка му не би допуснала алкохол в къщата, но все пак той наистина пиеше. Винаги държеше някоя бутилка тук долу в рецепцията. Идват моменти, когато се налага да пийнеш, дори ако стомахът ти не понася алкохол, дори ако няколко унции са достатъчни, за да ти се завърти главата и да припаднеш. Идват моменти, когато ти се иска да загубиш съзнание.

Норман не забрави да спусне кепенците и да изключи неоновия надпис. Така, сега всичко бе наред. Затворено за през нощта. Никой не би забелязал слабата светлинка от настолната лампа, сега, когато кепенците са спуснати. Никой не би могъл да го види как издърпва чекмеджето и изважда бутилката с треперещи като на бебе ръце. Бебето си иска бутилката.

Той я надигна и удари една глътка със затворени очи. Уискито го изгаряше и това беше хубаво. Натрупаната горчилка трябваше да бъде изгорена. Топлината пропълзя надолу по гърлото и избухна в стомаха му. Може би още една глътка би изгорила и вкуса на страха.

Беше сбъркал като покани момичето в къщата. Норман бе разбрал това в мига, в който си отвари устата, но младата жена бе толкова хубава и изглеждаше толкова уморена и самотна. Той знаеше какво означава да си уморен и самотен, да нямаш никого, към когото да се обърнеш, никой да не се интересува от тебе. Всичко, което възнамеряваше да направи и което след това направи, бе да поговори с нея. Все пак къщата си беше негова, нали? Поне толкова негова, колкото и на майка му. Тя нямаше право да определя реда тук.

И все пак беше грешка. Всъщност той никога не би посмял, ако не беше толкова ядосан на майка си. Искаше му се да я предизвика. Това беше лошо.

Но той бе направил и нещо много по-лошо, след като изрече поканата. Бе се върнал в къщата и бе казал на майка си, че тази вечер ще има компания. Беше се качил направо в нейната стая и бе изрекъл съобщението, като на всичко отгоре бе прибавил: „Това е положението, нищо не можеш да направиш, за да ми попречиш.“

Това беше възможно най-погрешния ход, който можеше да предприеме. И без друго тя бе вече достатъчно възбудена и когато й каза за момичето, което щеше да дойде на вечеря, тя изпадна в истерия. Нейната реакция беше истерична, както и всичко онова, което тя каза. „Ако я доведеш тук, ще я убия! Ще я убия тази кучка!“