Читать «Психо» онлайн - страница 15

— Тя не е луда!

Гласът му вече не беше мек и извинителен, а висок и пронизителен. Топчестият мъж се бе изправил на крака и с ръка бе помел една чаша от масата. Тя се разби на пода, но Мери не я погледна, не можеше да откъсне очи от разбитото му лице.

— Тя не е луда! — повтори той. — Няма значение какво си мислите вие или който и да е друг. Няма значение какво казват книгите или какво биха казали лекарите от психиатрията. Знам всичко по въпроса. Биха я освидетелствали набързо и биха я затворили, ако можеха… ако ги оставех те да решават. Но това няма да им се отдаде, защото аз знам. Нима не разбирате? Аз знам, а те не знаят. Не знаят как ме е отгледала, през всичките тези години, когато не е имало никой да се погрижи за нас, как е работила за мен и е страдала заради мен, жертвите, които е правила. И ако сега е малко странна, грешката е моя. Аз съм отговорен. Когато тя дойде при мен онзи път и ми каза, че иска да се омъжи повторно, аз бях този, който я спря. Да, спрях я и съм виновен затова! Няма нужда да ми говорите за ревност, за желание да се властва над другия… аз бях по-лош, много по-лош, отколкото тя въобще би могла да бъде. Десет пъти по-луд, ако това е думата, която искате да употребите. Би трябвало мене да затворят и то на минутата, ако знаеха нещата, които изрекох и направих, начинът, по който се държах след това. И накрая се наложих, тя не се омъжи. Но коя сте вие, че да казвате, кога един човек трябва да бъде откаран. Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.

Той спря не защото изчерпи думите, а защото изчерпи дъха си. Лицето му бе яркочервено, а смръщените му устни започваха да потръпват.

Мери се изправи.

— Аз… аз съжалявам — каза тя меко. — Наистина. Бих искала да се извиня. Нямах право да говоря така.

— Да, знам. Няма значение. Всъщност аз не съм свикнал да обсъждам тези въпроси с друг. Когато живее сам, човек се пълни с подобни неща като… бутилка. Пълни се натъпква се, като онази катеричка.

Лицето му постепенно възвръщаше предишния си цвят и той се опита да се усмихне.

— Симпатично малко същество, нали? Често ми се е искало да имам нещо живо около себе си, да го опитомя и да се грижа за него.

Мери прибираше нещата си в чантата.

— Вече трябва да тръгвам. Става късно.

— Моля ви недейте. Съжалявам, че избухнах.

— Не е заради това. Наистина съм много уморена.

— Надявах се, че ще си поговорим. Исках да ви разкажа за моите хобита. Имам нещо като работилница в мазето…

— Бих искала да остана, но наистина трябва да си почина.

— Добре тогава. Ще ви изпратя до долу. Трябва да заключа рецепцията. Явно няма да има други клиенти тази вечер.

Те преминаха през коридора и той й държа палтото. Бе доста непохватен и за момент тя бе обхваната от раздразнение, но успя да го потисне, когато отгатна причината — той се страхуваше да я докосне. Така си беше. Горкото момче наистина се боеше да се приближи до жена!

Той взе фенерчето и тя го последва навън от къщата, надолу по постланата с чакъл алея, която обикаляше мотела. Дъждът беше спрял, но нощта бе тъмна и по небето не се виждаха звезди. Когато завиваше зад ъгъла на сградата Мери хвърли през рамо поглед към къщата. Лампата на втория етаж още светеше и тя помисли дали възрастната жена бе още будна, дали бе слушала разговора им и дали бе чула избухването в края му.