Читать «Психо» онлайн - страница 12

— Досадно време — каза той, застанал отстрани, докато тя влизаше. — Дълго ли карахте?

— Цял ден.

Той натисна ключа на осветлението и лампата над леглото разцъфна с четири жълти листа светлина. Стаята бе банално, но подходящо мебелирана, през отворената врата тя забеляза клетката на душа в банята. Всъщност би предпочела вана, но и душът щеше да й свърши работа.

— Всичко наред ли е?

Тя веднага кимна, но след това си спомни нещо:

— Къде наоколо бих могла да хапна набързо?

— Чакайте да видим. Имаше една крайпътна будка за хамбургери и бира на около три мили, но предполагам, че сега, когато движението се прехвърля на новата магистрала, тя е затворена. Обзалагам се, че е по-добре да отидете до Феървейл.

— Колко е до там?

— Около седемнадесет-осемнадесет мили. Трябва да продължите по пътя, докато стигнете до едно друго местно шосе, да завиете в дясно и ще се върнете на магистралата. От там ви остават десет мили. Изненадах се, че не сте минали по нея, щом отивате на север.

— Обърках се.

Пълният мъж кимна и въздъхна:

— Така и предполагах. Вече няма редовно движение тук, откакто направиха това ново шосе.

Тя се усмихна любезно. Той стоеше в рамката на вратата и бърчеше устни. Когато тя потърси погледа му, той сведе очи и се покашля стеснително.

— Хм, мис… просто си мислех. Може би не ви се разкарва чак до Феървейл и обратно в този дъжд. Искам да кажа, че точно се канех да приготвя нещо за хапване, горе в къщата. Бих се радвал, ако и вие дойдете.

— О, не бих могла.

— Защо не? Никак не ме затруднявате. Мама се качи да си легне и нищо няма да приготвя. Канех се да извадя нещо студено и да направя кафе. Ако това ви задоволява.

— Всъщност…

— Вижте, сега ще изтичам да приготвя всичко.

— Благодаря ви много, мистър…

— Бейтс. Норман Бейтс — той задържа вратата, подпирайки я с рамо. — Вижте, оставям ви фенерчето, с него ще се оправите по-лесно. Предполагам, че първо искате да свалите тези мокри дрехи.

Той се обърна с гръб, но тя все пак забелязва червенината по лицето му. Всъщност, защо се стесняваше?

За първи път от почти двадесет часа усмивка озари лицето на Мери Крейн. Тя изчака вратата да се затвори зад него и се измъкна от жакета. Отвори пътната чанта върху леглото и извади роклята от имприме. Закачи я с надеждата, че гънките ще се поизправят, докато тя е в банята. Имаше време само да се поосвежи, но си обеща хубав горещ душ, когато се върне. Точно от това имаше нужда, а и от сън. Но първо малко храна. Сега да видим, гримовете й бяха в чантата, можеше да си сложи синьото палто, което бе в куфара…

Петнадесет минути по-късно тя почука на вратата на голямата дървена къща на хълма.

Една лампа светеше в хола, зад прозореца с дръпнатото перде, но по-ярката светлина идваше от горния етаж. Ако майка му беше болна, тя трябваше да е там.

Мери стоеше и чакаше отговор, но нищо не се случи. Може би той също бе на горния етаж. Тя отново потропа.

Междувременно надникна през прозореца на хола. В първия момент почти не повярва на очите си, никога не бе допускала, че в наше време ще съществуват подобни места.