Читать «Психо» онлайн - страница 10
Робърт Блох
Вероятно Сам щеше да се инати, нямаше да иска да приеме парите, със сигурност щеше да й се наложи да отговаря на цял поток неудобни въпроси, но все някак щеше да се оправи с него. Налагаше се. Трябваше да се оженят веднага, това бе най-важното. Тогава тя ще носи неговото име, мисис Сам Лумис, съпруга на собственик на железарски магазин в едно градче, отдалечено на осемстотин мили от агенцията на Лаури.
В агенцията на Лаури дори не подозираха за съществуването на Сам. Разбира се те ще отидат при Лайла и тя вероятно веднага ще се сети. Но Лайла няма да каже нищо, не преди да говори предварително с нея.
Когато му дойде времето, Мери ще трябва да е готова да убеди сестра си да не казва нищо на Сам и на властите. Едва ли ще е толкова трудно — Лайла й бе много задължена за всичките тези години, през които Мери бе работила, за да я издържа докато учи. Може би дори ще й даде нейния дял от останалите двадесет и пет хиляди долара. Може би сестра й няма да ги вземе. Някакво решение все пак ще трябва да се намери, плановете на Мери обаче не стигаха чак толкова далече, но когато му дойде времето, отговорът щеше да е готов.
Сега тя трябваше да свърши нещо друго и първата стъпка бе да се добере до Феървейл. В мащаба на картата това бе разстояние от някакви си четири инча, четири незначителни инча червена линия, която свързва две точки. Но й бе отнела осемнадесет часа, за да достигне до тук, осемнадесет часа безкрайно друсане, осемнадесет часа взиране и примижаване пред блясъците на фаровете от насрещното движение или от слънчевите отражения, осемнадесет часа на сгърчена поза и битка с пътя, волана и затъпяващите нетърпими пристъпи на собствената й умора.
А сега беше изпуснала разклонението, валеше, нощта бе настъпила и тя се бе изгубила по непознатия път.
Погледът на Мери попадна върху огледалото на колата и тя видя в него неясното отражение на лицето си. Тъмната коса и правилните черти й бяха познати, но усмивката бе изчезнала и пълните й устни се бяха притиснали в изопната черта. Къде беше виждала това изсушено и изкривено изражение преди?
През цялото време тя се бе смятала за толкова спокойна, толкова хладна, толкова сдържана. В съзнанието й не бе проникнало чувство на страх, на съжаление или на вина. Но огледалото не лъжеше. Сега то й казваше истината.
Безмълвно то я съветваше да спре.
Това, което трябваше да се направи, бе да спре някъде за през нощта, да почине хубаво и да пристигне във Феървейл утре сутринта отпочинала и щастлива.
Ако обърнеше колата и тръгнеше назад до мястото, където бе объркала пътя, щеше да стигне до магистралата отново. Тогава би могла да намери някой мотел.
