Читать «Психо» онлайн - страница 8

— Нашето бъдеще — въздъхна Мери. — Казваш, че ти трябват две-три години.

— Съжалявам. Но искам когато се оженим да имаме приличен дом, хубави неща. Това струва пари. Или поне изисква кредит. А в момента аз забавям до последната минута плащанията по доставките — те ще го приемат само дотогава, докато знаят, че всичко, което изкарвам, отива, за да им се изплатя. Не е лесно, нито е приятно. Но аз знам какво искам и не бих се примирил с нещо по-малко. Ти трябва само да бъдеш по-търпелива, скъпа.

И тя беше търпелива. Но не преди да разбере, че никакви увещания — словесни или физически — не можеха да го разколебаят.

Такова беше положението, когато пътешествието завърши. И такова си оставаше вече повече от година. Миналото лято Мери му отиде на гости, видя градчето, магазина, новите цифри в счетоводната книга, които говореха, че Сам е изплатил нови пет хиляди долара. „Остават само единадесет хиляди — заяви гордо той. — Още две години, а може би и по-малко“.

Две години. След две години тя щеше да бъде на двадесет и девет. Не можеше да си позволи да блъфира, да направи сцена и да си отиде като някаква двадесетгодишна хлапачка. Знаеше, че няма да срещне много други като Сам Лумис в живота си. Затова се усмихна, кимна с глава и се върна обратно в агенцията на Лаури.

На работа тя наблюдаваше как застарелият Лаури прибира своите пет процента от всяка продажба, която организира. Тя го виждаше как хищно купува ипотеки и прибира имоти, виждаше го как прави лукави обирджийски предложения за пари в брой на отчаяни продавачи и след това как извлича тлъста печалба от лесната и бърза препродажба. Хората винаги купуват и продават. Лаури просто заставаше по средата и измъкваше процент и от двете страни само защото бе срещнал купувача и продавача. Не предлагаше някаква реална услуга, с която да оправдае съществуването си. И въпреки това беше богат. На него не биха му трябвали две години, за да се справи с дълг от единадесет хиляди долара. Понякога той ги изкарваше за два месеца.

Мери го мразеше, както мразеше и повечето от клиентите, с които работеше, защото и те бяха богати. Този Томи Касиди бе един от най-лошите — фрашкан с пари от добив на петрол. Не му се налагаше да се занимава с бизнес, но винаги се оглеждаше за някой добър имот и надушваше страховете и желанията на хората, смъкваше цени и препродаваше изгодно, винаги нащрек за всяка възможност да изстиска някой допълнителен долар от наем или от доход.

За него бе нищо да наброи четиридесет хиляди долара, за да купи на дъщеря си къща като сватбен подарък.

Нещо повече, за него бе нищо да постави стодоларова банкнота на бюрото на Мери Крейн един следобед преди шест месеца и да й предложи „едно малко пътуване“ с него до Далас през уикенда.